Вики Алмазиду в родния Димитровград: Първо стани майстор, тогава твори

Джазът всеки ден е различен. На сцената изразявам емоционалното си състояние, споделя певицата

Гордея се, че съм родена в Димитровград, защото покрай моите родители и техните приятели беше радост да израсна в години, когато все още бяха живи всички, които са строили този град. За нас, децата, беше почти неразбираемо, че това е постигнато от млади хора, дошли да строят и да живеят в него. По-късно, като обяснявах на моите студенти, че съм живяла в град, в който хиляди са се събрали, за да го изградят, много се чудиха. Разказвах и за Георги Димитров и си спомням, че баща ми, който беше председател на гръцките политемигранти, както и майка ми, бяха твърдо против премахването на паметника. Живяла съм по това време и нямах усещането, че е било като затвор. Дълго време живях и в Гърция, където също не беше лесно. Разбира се, имало е объркани следвоенни години, неща, които не е трябвало да стават, никой не ги оправдава.

Така започна разговорът ни с едно от най-значимите имена на българската джаз сцена Вики Алмазиду, която бе пристигнала за празника на Димитровград, за да изпълни концерт в парк „Марица“. Десетки се насладиха на музикалната изява с нейно участие „Джаз, фънк и блус под звездите“.

Василики Алмазиду, както е рожденото й име, е родена на 4 април 1956 г. в Димитровград в семейство на гръцки емигранти. Получила е своето музикално образование в Българската държавна консерватория в София, Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и Висшия музикален педагогически институт в Пловдив. През 1990 г. Вики Алмазиду  създава първия клас по джаз пеене в Гърция към Съвременната консерватория в Солун. В житейски и професионален план от 2002 г. Вики се свързва със световно известния български джазмен Милчо Левиев. Плод на тяхната връзка са фестивали, концерти, албуми и майсторски класове.

Днес тя е утвърден вокален артист с ярко присъствие на българската и международната музикална сцена. В творчеството ѝ се срещат джаз, блус, соул и балкански музикални влияния, които създават нейния неповторим музикален почерк.

• Г-жо Алмазиду, какво е усещането да излезете на сцена в родния ви град?
• Изпитвам силни емоции, много е вълнуващо за мен. Това ми е втори концерт в Димитровград. Преди около двадесетина години имахме изява в театъра с Милчо Левиев, по-късно мой съпруг. Тогава бяха живи много от хората, които помнеха баща ми. Те бяха в театъра. Половин час концертът не можеше да започне, защото всички станаха прави и ръкопляскаха. Там бяха мои учители, роднини, съученици. Обсипаха ме с цветя, много хора се качиха на сцената и казваха: „Аз съм еди кой си, помниш ли… Аз съм син на еди кой си, който беше на баща ти приятел…“ Беше много трогателно.

• Кога за последно бяхте в Димитровград, какви други спомени са ви останали и как виждате града днес?
• Последния път бях в града преди няколко месеца, но не си идвам често. Сега прекарвам повече време в България и по-малко в Гърция, най-вече в София. С Димитровград ме свързваха близки хора, но за съжаление някои от тях си отидоха или живеят вече на други места. Тъжно ми е, че когато си тръгвах оттук имаше много повече хора и поминък. Иначе Димитровград е много подреден и чист, с хубави паркове и зелени пространства. Та с какво го свързвам… Мама донесе плоча с джазови певци. Говоря за 60-те години, тъкмо бях започнала да уча при Таксиров класическа китара. Слушам тези джазови певци и песен на Ела Фицджералд, толкова неразбираема отначало. Отивам при учителя си, той видя, че има промяна в настроението ми и ме попита. Слушах една странна музика, споделих му, след което ми обясни, че Ела Фицджералд е джазова певица. Пускам си няколко дни тази песен и пак му казвам, че първия път я изпя по един начин, после оркестърът свиреше същото, но тя я изпя по друг начин. „Виж какво, каза учителят ми, тази музика се нарича импровизационна. Това означава, че първия път певецът ще изпее песента както я е написал композиторът, за да уважи неговото мнение. След това ти върху същата хармония ще кажеш твоето мнение, изпявайки я по друг начин“. Ясно и просто определение, което казвам до ден днешен на моите студенти. Това е джазът – всеки ден е различен.

Милчо Левиев имаше страна, за която малко хора знаят

• Милчо Левиев е заемал е важно място във вашия живот. Какъв човек бе той и как ви промени?
• Кратък въпрос, на който отговорът е не страници, а книги. Не съм очаквала, че ще срещна Милчо, че ще сме заедно и ще създадем семейство. Безкрайно е това, което съм взела и научила от него, особено в музиката. Следила съм и следвала как прави, твори и записва музика. Била съм свидетел вкъщи на всичко това и на неговата уникална дисциплина. Всички помнят Милчо във вечерните часове на чашка, весели приказки и спомени. Той обаче има голяма друга страна, за която малко хора знаят. След кафето сутрин той разсвирваше над час, после свиреше, почти само класическа музика вкъщи, не джазова. Винаги казваше, че нивото трябва да се поддържа с по-дисциплинирана музика. По някое време започваше да композира, а следобед си пренареждаше архивите. Между другото, архивите му ги намерихме в доста организиран вид. Те бяха цял микробус с кашони, които отидоха в архива на Нов български университет. Той беше до крайност дисциплиниран, когато се касае за музика. А иначе вечер ще го видиш бохем. На толкова много неща ни е научил всички, които сме се докоснали до него. От цялата генерация в България, свиреща в момента, не знам някой да не е минал през класа на Милчо Левиев. Този майсторски клас го водеше от 1998 г., през 2002 г. се включих и аз. Срещнахме се на сериозна възраст, с изявени характери. Не вярвам в зодии, но съм Овен – обичам да водя и да командвам, да се налагам. При един Милчо това няма как да мине. Той беше Стрелец, също огнена зодия, но знаеше много повече от мен. Невероятно ерудиран и търсещ човек. Нямаше край любопитството му. Колкото аз четях и имах книги, от Америка, като се пренесе в Гърция при мен, донесе още толкова, както и подарявани му електрически пиана, нотния си архив, плочи, дискове. И само два куфара с лични вещи – това не го интересуваше толкова много.

Не се занимавах с народни песни. Теодосий Спасов първи ми каза да потърся корените си

• „Джаз, фънк и блус“ бе надсловът за концерта ви в Димитровград. Как съчетавате и намирате ли общо между тези стилове и балканските музикални влияния?
• Дълго време не се занимавах с народните песни. Този, който първи ми каза да потърся корените си, беше Теодосий Спасов. Той беше в Гърция на турне с гръцки музиканти още преди да стане известният Теодосий, много млад. В Солун беше няколко дни, прикрепен към други музиканти. Вечерите го водихме в клуба, в който аз пеех. В една от тях, без да ме предупреди, заяви в клуба, в който аз съм пяла само джаз: „Сега Вики ще ви изпее една българска песен народна.“ На сцената първо ми дойде наум песента „Хей, поле широко“, изпях няколко куплета. След това добави, че ще изпея още една, реших да е куплет от „Злато моме“. Не помня как съм я представила, но Теодосий после ми каза – „ти защо не ги потърсиш малко тези корени в себе си“. Веднага се обадих в България и ми донесоха на БАН издания с народна музика от различни региони. Започнах да ги прелиствам и намерих толкова хубави неща, толкова оригинални. Следващата ми стъпка беше с Валери Костов, изключителен композитор и музикант от Пловдив. Един ден, докато бях при него в студиото, ме попита дали искам да направим джазови стандарти в неравноделни тактове, както би ги направил Милчо Левиев. Това бе преди да се запозная с него. Не си представях как мога да пея като ръченица джазови песни. На другия ден той ми бе направил „Раунд Миднайт“ – един от най-тежките джазови стандарти на Телониъс Монк, в седем, после в девет, после в четири…, като ми каза да слушам хармонията и да пея. Опитах, беше ми трудно в началото. После усетих какво се иска от мен, не да го пея като ръченица, а моят глас трябва да плува върху всичко това и да не напомня на неравноделно, за да звучи като джаз, да има някакъв груув, а отдолу нека да си стоят тези ритми. Така направихме 7-8 песни и причината да се запозная с Милчо беше точно тази песен на Телониъс Монк. Аз съм си в Гърция. Милчо минава през България. Водят го в телевизията да се запознае с музикалния директор, който по-късно стана наш кум и менажер – Иван Минчев, който за съжаление също си отиде. Иван му казва, че менажира певица гъркиня, но родена в България. След като му пуска записа, Милчо казва на висок тон – „какво е това, тези работи аз ги правя, кои са тези, обади се веднага“! Така или иначе, Милчо дойде при мен да ме намери.

Гърците са малко по-оптимистични от българите

• Колко близки и колко далечни са гърците и българите като култура и темперамент, например?
• По темперамент си приличаме, ние сме балкански народи и сме изградили много връзки, взели сме най-добрите неща един от друг. И на българина, и на гърка му харесват таверната, компанията, разискването на философии. И там, и тук сме изключително музикални народи, танцът и музиката са много важни и за двете нации. Различаваме се по това, че гърците са малко по-оптимистични от българите, при които се забелязва лека негативност. И още нещо – в България винаги трябва някой да ни е виновен, в Гърция по-малко се забелязва. Също не можем да се откъснем от това в България все да има някой, който да ни казва какво да правим. В Гърция не е толкова силно изразено.
• Срещате ли много млади таланти в майсторските си класове по джаз пеене и какви препоръки ще им дадете?
• Срещам страшно много. Джазът още навлиза и затова изпращам мои студенти да учат в Европа. Важно е да се образоват, защото изкуството не е само един хубав глас или едно добре изглеждащо дете, или че детето, като било на 10 години, пък какво нарисувало – не. Първо трябва да станеш майстор, първо си има майсторлък и след това е всичко останало. Трябва да си занаятчия, да знаеш хармонии, теории, след това да ги оставиш някъде в главата си. От този момент нататък твори. Основата е знаещият човек, а не обратното. Сега има деца, ползват технологии, натискат копчета, звучат едни музики и се имат за композитори. Винаги им казвам – елате да ви покажа малко партитури и какво значи да си композитор.

• Работите ли върху творчески проекти в момента и какви са бъдещите ви планове?
• В момента нямам конкретен проект. Направих два, които Милчо остави наполовина и ги довърших. Първият е филмовата му музика, която изпях след тежка операция на щитовидната жлеза, която нарани гласа ми за повече от година. Вторият е свързан с изключителен по рода си албум. Милчо изкара от класически произведения темите и им даде форма на песен. Моя студентка написа текстове. Той ги провери, после отиде в Пловдив при Валери Костов и ги записа със семплирани инструменти – китари, бас, барабани, като плебеци, само пианото беше истинско. След седмица в студиото излезе и каза – „недолюбвам техниката, но този път…, утре може да ме няма, знаете какво да правите“. Идеята му бе да се изпратят един път както той го е направил плейбекът, един път без линията на съответния инструмент, както и нотите – на различни музиканти по света, негови приятели и с които е работил. Милчо след четири месеца си отиде… След това дойде ковид… И в момент, когато малко по малко започнахме да идваме на себе си, се събрахме аз, Валери Костов и нашият кум и менажер Иван Минчев, казахме – продължаваме делото на Милчо. Писах на тези десетки музиканти по целия свят, всички бяха категорични – разбира се, за Милчо винаги. Участват и такива, които не познават Милчо, но знаят кой е и ми се обаждаха, за да се включат. Това бе в продължение на година. Много бе тежка задачата на Валери. Без него нямаше да стане. Завършихме този много специален албум.
• Какви послания искате да останат у хората, присъстващи на ваш концерт или слушащи ваши песни и музика?
• Трудно е да кажа, може би тях трябва да питате. Обикновено на сцената каквото и да пея, усещането ми е, че изразявам моето моментно емоционално състояние, което също всеки ден е различно. В Димитровград пях по един начин, преди дни в Пловдив по друг, както и в Банско. Това е толкова естествено за мен и винаги усещам, че съм там, защото имам какво да кажа и да споделя, пеейки тези мои песни.

Полезна ли ви беше тази статия?

Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.

ПОДКРЕПЕТЕ НИ