Тия дни се почувствах едно много разстроено и безнадеждно. Необяснимо за днешната реалност, нали? При толкова лимузини, нито една да ме блъсне?
Аз досега иначе все излизах някак си от кризата. Имах си, нали знаете, като всеки що годе тарикат българин, тайна рецепта. Скрити аса в ръкава. И ей ме – в един хубав ден се оказах по потник. Никакъв ръкав, никакви аса. А, извинете, съдия изпълнителят ми взе и потника. Она с Мики Маус отпред. Ухилен! Не съдията, а Мики. Оценили го за лев и двадесет стотинки. Да е жив и здрав, да си го носи.
Като начало реших да стана клошар, но те са тайно затворено общество, нещо като мафия, оказа се, и облечени. А и всяка кофа за боклуци се брани от глутница озверели от глад нещастници. Домръчава ми като в роман на Дикенс. Един с вид на Мойсей и за последно къпан по негово време, ме отваря, че и тук е голяма оскъдица, рядко хвърляли вече. Много сме станали на клона, вика. И той ще се счупи, иде Апокалипсиса! Леле, пророците са повече и от гладните. 
Няколко интелектуалци – аутсайдери се оплакаха, че вече не изхвърляли остатъци от депутатски кюфтета. Избраниците си ги изяждали целокупно.
Истинските борци за рециклиране на всякакъв вид боклуци ме изпратиха в нова безпътица. А сега накъде?
При отец Иван в Нови хан? Ба, да не съм митрополит, че да подяждам нещастните дечица. Глад и морал, такова е спартанското ми възпитание.
И ей ме – гол голеничък се изтърсвам в Курило, после в Карлуково, Боян Ботево и други сродни учреждения и институции. Навсякъде задръстено, като салам от соя. Ако си луд, викат, отивай в Народното събрание. Ходих бе – казват, че съм луд за връзване. Въобще оня шибан Параграф 22 отвсякъде.
Пеш, по адамово облекло се изтърсвам в Троянския (балкан и манастир). Една максимовска (любимата ракия на божепочившия патриарх) ще ми дойде дюшеш.
Преглъщам с надежда.
– Партийна принадлежният? – пита игуменът.
– Нямам – стена аз.
– Бизнес? – поглежда ме и си отговаря сам.
– Хм, полова ориентация?
– Всякаква, щото съм много гладен.
Можеш, кай, игуменът да се кандидатира за послушник, но трябва да минеш през кур/с квалификация. Като озеленителите, ама по-готино. Европейски изисквания, знайш.
Мен, стомахът ми стърже – навивам се. И щрак – гилотината! Ще дойдеш, вика, догодина. Мераклиите за послушание са десетки. Дори и чужденци се записват. То и ти не си в първа младост като те гледам.
Пак ми стана отчайващо. Е, сиромах човек – жив дявол! Вариантът ми е да се изнеса при Св. Петър. И к`во, лесно ли е? Отровата скочила, с рецепти… Пълна глупост! Ами бюрократи! По-добре да се беся. Въже, сапун… 
Срещу шепа фасове, един баровец ги изхвърлил на тротоара, от ордена на клошарите ми заеха едно тяхно въже, неколкократна употреба, иначе здраво. За сапун не бяха чували, ама една дърта вещица срещу смучка от фас ми дари парченце свещ – свила го от църквата. Видях нещо знаменателно в тоя жест. Заля ме светлината на свещи от Златната свещоливница. Чух хора на херувимите от Светия синод, Бог да му прости.
Пречистиха ме моите хора с глътка кисело вино и хайде на път. Тунела, светлината и другите банални подробности. Хей го и светията. Начумерен. Вместо три в едно му сервирали ангелчетата две в едно. Заради кризата. Тръсва ми кофичка кисело мляко „На дядо ми”… Мен ми леко на душата, пее ми се.
– Имаш ли някакви претенции, невзрачна душо? – попита благо Петър и се заигра с ключовете си.
Погледът ми тъжен като на георгьовско агне.
– От Станишеф, Бойко, Волен … От Бареков дори? – таи надежда ключарят.
– Цъ! – отговарям лаконично и красноречиво.
– От митрополит Николай Пловдивски може? – надява се старецът.
Аз посран до зачервените си клепнали уши и побледнял от собственото си безличие, тръпна.
– Лошооо, момче. Нямаш място тука! В никой тефтер те няма. И в Столипиновските избирателни списъци те няма. Ходил ли си поне на някой протест – без значение къв и за кво! – взе да се отчайва дядо Петър.
– Не съм. Гол къде да ходя? – мънкам извинително. Не хваща дикиш, но все пак ме съветва:
– Пробвай се в пъклото. Ти си безнадежден случай.
Отивам долу с един скапан асансьор, поне Слави да им беше подарил ескалатора си.
– Ти къде бе? – пита грубиянски един тлъст дявол.
– Ами нали тука е Адът? – мрънкам.
– Какъв Ад те гони, бе нищьо?
– Тоя на Орфей, Вергилий, с кръговете…
– Ще ти дам едни кръгове на тебе. Олимпиада му се приискала по никое време. Тука да не е Сочи беее? Глей що народ сме събрали заради вашите кризи-ризи и тъпите ви управници. Скубя си рогата къде да ви набутам. За резил станахме. Отиде имиджа на институцията, авторитета ни. В Църква на спасението се превърнахме.
Рогатият хълцаше съвсем искрено. Дожаля ми чак.
Оглеждам се плахо. Край казаните се греят 15-20 до 30 мъченици, също като в сцените за Бронкс. Други пък са се наблъскали вътре – гореща вана си правят! „Луксоор” – хили се дяволът охранител и пърди в казана да им прави джакузи.
Пуснах една от въшките си и се обърнах към служителя.
– Ам, аз сега къде да отида, бе, човече БОЖИ? – питам с тънка надеждица.
Дявол, дявол, ама и той сърце носи. Да не е народен представител. – Всичкии сме хорааа на тоя свят … – провлачих в маане стил барем го трогна и ме препрати към някой казан.
– Ще си чакаш реда, братче – даде ми акъл дебелия Фют. – Нито си политик, нито банкер, нито мутра, а и свястно лайно не си. Честно да ти кажа направо си едно няма нищо.
Прозвуча ми много съжалително.
– Ама къде да чакам? – изхленчих като насрано бебе.
– Пич, връщай се откъдето си дошъл. В оня ад! – И съжалил за проявената мекушавост и изгубеното време с едно абсолютно нищо ми удари един силен шут в гъза, та изхвърчах в тунела за връщане.
Докато си пътувах болезнено осъзнах смисъла на абсолютното отчаяние и безбрежната безнадежност.
Бях се родил на грешното място в грешното време. Бях едно велико недоразумение.
Карикатури от Васил Ангелов





























Наистина, за някои хора няма място