С дишане срещу страха. Нарекох Covid19 вируса на страха, казва д-р Владимир Пожарашки
За срещата с Covid-19, през последната седмица на октомври, разказва в блога си психотерапевтът д-р Владимир Пожарашки, чиято гледна точка представяме със съкращения. Срещата му започва с лека кашлица и лечение вкъщи, а сред симптомите са още температура, безсилие, мускулни болки, дискомфорт в коремната област. На третия ден започва подобрение, но на петия симптомите отново се задълбочават. Коварността на този вирус е в продължителното му действие…, казва докторът в публикацията си „Моята среща с Covid19. Психосоматичен опит и идеи“.
Отидох до болница за нови изследвания. Колегите в спешното приемно отделение ме прегледаха и ми предложиха да остана за болнично лечение. Имах вече пневмония и сатурацията/насищането на кръвта с кислород/ беше недостатъчно… В клиниката ме поставиха незабавно на венозно медикаментозно лечение и веднага ми дадоха назална сонда с кислород. Казаха ми да не спирам да ползвам кислорода. И тогава стана интересно. Забелязах, че с кислорода се успокоявах в рамките на 30-45 минути, но и започвах да дишам доста повърхностно и стигах до дихателни кризи, изразяващи се, че дишането ми блокираше – за минута ми беше трудно да вдишам и да издишам и се давех, което отключваше кашлица с възстановяване на дишането. Нужни бяха минути, да възстановя нормален ритъм на дишане, пише д-р Пожарашки и обръща внимание на възможния блокаж на вътрешния самолечебен процес, който ако се обърка, нарушаваме вътрешния баланс. Става дума за психосоматичен /психотелесен/ процес, в който се съчетават външното лечение и вътрешните самооздравителни процеси.
Какво направих. Осъзнавайки блокираното дишане на гърдите си и дистрес реакцията на организма си и виждайки падащите показатели от замерването на сатурацията на кръвта ми, изненадващо и за мен се запитах искам ли да живея. Отговорът беше „Да“, но с него дойде и осъзнаването, че да искаш, означава да правиш, да се погрижиш за осъществяване на желанието. А желанието за живот мобилизира силите за живот и възстановяване. Тогава, на база на наблюденията описани до тук и познанията си по психосоматика и телесна психотерапия, реших да започна да дишам възможно дълбоко и интензивно. Дишах с пълното съзнание, че ми е нужен кислород, ако искам да живея. Така дишах над 24 часа, повечето време на отворен прозорец. Борех се за кислорода си, за живота си. Интересен беше общият ефект – успокоение и олекване…
Мнението ми е, че активното дишане е много важно за лечението на тази болест и по-специално на формата и с белодробна клинична находка, за да събудим условно казано вътрешния самолечител и да го изправим срещу болестта, рамо до рамо с медицинското лечение…
На 16тия час от дишането медитирах. Тръгнаха сълзи. Запитах се защо плача и дойде отговор – страх. Витален страх се беше загнездил в мен. Страх за живота ми… Тялото се беше уплашило. Казвайки това, имам предвид несъзнаваните телесни нива на психиката, които са и част от „вътрешния самолечител“. Той беше уплашен и затова блокирал. Казвайки вътрешен самолечител, не визирам нищо езотерично, далеч съм от езотериката. Аз съм лекар и телесен психотерапевт… След като дойде осъзнатостта за страха, тялото ми се отпусна и стопли. Дишането допълнително олекна. Продължавах да дишам упорито. С дишане срещу страха. Така продължих и следващите дни и седмици. На втория ден, виждайки сатурацията на кръвта ми на вече почти нормални нива, колегите в клиниката ми махнаха кислорода и ме оставиха да дишам, за да набавям активно кислорода си сам. Спирах ли дълбокото дишане, сатурацията падаше. Дадох си сметка, че се боря да живота си. В главата ми стоеше: „искам да съм жив“. Доста здрав мотив, ако се замислите. За себе си нарекох Covid19 вируса на страха. На страха, именно поради този интимен механизъм на блокиране и объркване чрез страх, с който ни заразява непряко, но подмолно, постепенно и неусетно. Считам, че и медиите дадоха също техния дял в страха на обществено ниво, без да се дават адекватни структурирани обяснения, а отразявайки хаотично сензацията.
Дишайте активно възможното дълбоко, но не насилвайте. Постепенно вкарайте дишането в ритъм, от който идва успокояване и стойте часове в него съзнателно. Може да сгънете краката, ако ви е по-комфортно. При замайване, масажирайте главата и починете кратко. Успокояването – общо и на дихателния ритъм е показателят за успех… Не прекалявайте с нищо! Бавно, внимателно, постепенно, наблюдавайте. От време на време опитвайте да вдишвате дълбоко със задържане около секунда две, за да отваря белия дроб. Може да стимулира кашлицата, но тя е и гимнастика за белия дроб, ако не е прекалено силна. Постепенно ще се почувствате заредени. Не търсим бърз ефект, а ефект. Дишането освобождава енергия, но я ползвайте за раздвижване, което допълнително ще енергизира, а не преминавайте прага на умората. Стратегията, която предлагам, е за бавно и внимателно рекултивиране на енергията. При мен описаното проработи добре и излязох сравнително бързо от наклонената надолу плоскост, по която бях тръгнал, респективно от болницата, но за съжаление, не толкова бързо от самата болест.
Наблюдавайки заболели около мен от август, забелязвам, че повечето хора преминават през инфекцията предимно без симптоми или много леки, общи такива. Друга част от хората, според мен интуивно-сетивният тип, изкарват болестта основно със симптоми от сетивните органи – загуба на обоняние и вкус, но не само. Възможни са и леки симптоми от белия дроб, но организма им като че ли ограничава болестта на това ниво. Съвсем друго се случва с емоционално-чувствителния тип хора. Там инфекцията „слиза“ в белия дроб и причинява описаната от мен в този материал клинична картина на белодробна недостатъчност и дистрес синдром.
Намирам за важно тук отношението към болните да е топло и с грижа, но и те самите за важно да разбират колко много е важно в този момент да се погрижат за самите себе си внимателно и с грижа. Да се погрижат за онзи си топъл център, който сега е дезориентиран, за да могат да му помогнат да се реинтегрира постепенно с много обич и грижа, за да им даде обратно отново състоянието здраве. Медитация, молитва, дълбоко и равномерно дишане, слушане на нежна или по-жизнена музика по лична преценка, почивка. Това са все реинтегриращи активности, които всеки може да опита да направи за себе си в този момент, в някакъв обем.
Вирусът е тук и мнението на шопа: „Те такова животно няма“, е най-малко неуместно, а също и другата крайност като реакция – да умрем от страх преди да се срещнем с него. Това срива имунитета… Не разбирам, нужно ли е да се всява още паника и хаос, вместо внимателно да се формулира структурирано обяснение, което да формира цивилизовани поведения и отношения. В края на краищата, това засяга всички ни. И така: „Дишай дълбоко България! Ще преминем.“, завършва д-р Владимир Пожарашки. Какво още обяснява той – вижте на следния линк.
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
