Да услужат и да бъдат гостоприемни са водещи принципи за хората в Страната на изгряващото слънце, според Юли-сан
Японците имат друг вид отношение към живота, както и специално един към друг и много внимават над думите. Вдъхновена съм и се радвам, че живея сред такива хора. Общността там ме впечатлява и тя прозира в кратките истории, които описвам от години. Това сподели Юлияна Антонова-Мурата в Градска библиотека „Пеньо Пенев“ в Димитровград, където представи петата си книга „Сате сате, Япония“. Тя е български дипломат с три мандата в Посолството на България в Токио, където и живее със семейството си. Посланик на българската култура по света и автор още на книгите „Моши моши, Япония“, „Уки уки, Япония“, „Сан сан, Япония“ и „Хай хай, Япония“.
Книгите ми са написани от сърце, с много любов, за любов и за доброта. Тези истории за добротата почукаха на моето сърце и нямаше как да не ги предам. Нито една дума няма, която не е вярна, която да е преувеличена. При излизането на първата ми книга много хора казваха, че Япония не може да е чак такава страна, с такива хора. Преди десетина години обаче от много малко туристи се посещаваше. Когато започнаха да идват повече, започнаха да казват, че това е най-малкото, което съм написала за тази прекрасна страна, разказа авторката.
Тя обърна внимание, че нейни приятелки в България често се оплакват, че са остарели, че вече не стават за нищо или пък, че са имали ужасен живот, ама дано го избутат. „Не казвайте подобни думи“, категорична е Юли-сан, както я наричат приятели в Страната на изгряващото слънце. Авторката разказва, например, за 101-годишен японец, с който се срещнали в курса за шофьори, като обяснява, че всички, над 65-годишна възраст, им подменят шофьорските книжки. В конкретния случай направили и изпит за наличие на деменция, включващ наблюдения на табло с картинки, от които трябва да се запомнят максимален брой. Имам добра памет, но често си мисля, че нещо недобро ме очаква, обръщам се към човека и питам: Какво правим сега, ако не изкараме изпита за деменция? Той ме поглежда благо и казва: „Ами ще се явя като стана на 103 години“. Тогава се загледах в него и видях, че е на 101-години. Станахме семейни приятели, защото се оказа, че живее близо до нас. Въпреки че е на такава възраст, вижда идеално, върви спокойно и всеки път като дойде на гости, идва с две бутилки вино, докато не изпие поне половината от едната бутилка, не си тръгва. И все му разказвам за България. „Толкова искам да посетя тази страна, споделя ми, обаче дали имаш някоя 70-80-годишна като за мен?“ Искам да ви кажа, че този човек не се е отказал да има любов, да бъде обичан, да продължава напред и никога не е казвал – „да избутам и днес, пък, утре ще видим“. Тази дума – някой „да избута“, я няма в Япония било заради това, че имат друго отношение към живота, било заради преклонение един към друг и внимание да не обидиш отсрещния, обяснява Юлияна Антонова-Мурата
Спомените я връщат към двойка възрастни хора на по 90 години. Двамата работят на оризовото поле, на обяд изминават 2 км, за да обядват и да си починат, после пак се връщат на полето, а вечер танцуват двамата под звездното небе на Окинава. Подобни истории й повлияват да продължава да ги описва. Сате сате, например, е междуметие, което означава – „Хм (кратка пауза), добре, продължаваме нататък“, т. е. продължаваме със следващата и следващата история. Такава е за 98-годишен старец в планиснкия район до Нагано. Тръгна нагоре по баира, не можем да го стигнем с мъжа ми. Питам възрастния господин дали не го боли коляно, крак, кръст, отговаря, че нищо не го боли защото кърпи. Пожелах му да живее до 100, а той отвръща: „Защо до 100, ще живея много повече“. Задавам му въпрос за кърпенето и той обяснява, че каквато и неприятна ситуация да има през деня, не й обръща внимание. Вечерта се прибира, закърпва деня, ляга си спокойно, заспива и така на сутринта започва новият ден, в който нищо не му тежи. Аз ще премисля за онази приятелка от детските години, за еди какво си преди три месеца и непрекъснато мозъкът и сърцето ми работят. И го виждам този човек един жизнерадостен, върви, катери планината нагоре, закърпил предния ден и продължава напред и нагоре. Това пожелавам на себе си, а най-много на всички вас, обърна се Юли-сан към аудиторията в димитровградската библиотека.
За секунда не съм преставала да бъда българка. С всяка изминала година, като се връщам в България, ми е много тъжно разделението, което установявам и как хората казват – „махни го този, махни я тази“. Всичките да ги махнем, само аз ли да остана, питам се. В Япония ми харесва било в работата, било в друга среда, че поне веднъж на месец се събираме. Ако ние общуваме както онези хора там, с вниманието, с добрите думи, с това, когато няма нужда да кажеш какво точно се нуждаеш, но те са го усетили и ще ти помогнат. Да услужат и да бъдат гостоприемни са водещи принципи за хората в Япония, казва българката.
Според нея в Страната на изгряващото слънце има 100 хиляди столетници не толкова защото ядат риба и зеленчуци или вървят километри пеша. За японците дълголетие означава да имаш хубав живот, да се събираш с хората, да общуваш, да си полезен. Те, по думите й, имат чудни поздрави, започнали да се възвръщат в общуването. Нямат, например, „добър апетит“. Малките деца най-напред научават дълга дума, един вид поздрав към храната и към онези, участвали в осигуряването й. За хората, засадили семенцата ориз, след това ги отгледал, имали реколта, продали я, след това направили брашно и оттам вече в ресторанта или вкъщи направили ядене, сервирали го, подредили го, сложили чинията с храната. По подобен начин са и поздравите. И в Япония има „добро утро“ или кимване, но и поздрави като „как хубаво грее слънцето, да освети и твоето сърце и така да бъде денят ти светъл“, отправяни с ясното убеждение и вяра в силата на думите.
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
