Най-новите си стихове, част от излязлата преди около месец стихосбирка „Пейзажи от въглен“, представи актрисата-поетеса Даниела Викторова, заедно с колежките си Веселина Михалкова и Гергана Арнаудова. Събитието – „Поетична среща зад кулисите“, се състоя преди няколко дни в арт пространството на „Сцена Фоайе“, на Общински драматичен театър „Апостол Карамитев“, открито от директора му Тодор Боянов. То е второ издание от програмата „Театрална библиотека“, с основна задача да представя многоликия талант на българския актьор. Тази линия започна преди години, преля се в Националните награди за актьорско майсторство „Любимец 13“, с които са свързани и трите актриси. Сега – в „Театрална библиотека“, а последното събитие от нея запозна с другото творческо лице на Даниела Викторова, която с Тодор Боянов, е завършила един клас в НАТФИЗ, при проф. Боньо Лунгов.
Тя допълва актьорския състав на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, заедно с Гергана Арнаудова и Веселина Михалкова, която е част от арт ръководството му. Интересното за Викторова е, че малко преди да завърши НАТФИЗ, през сезон 1996-1997 г., прави дебюта си на професионална сцена в димитровградския театър „Апостол Карамитев“, в спектакъла „Невяста Боряна“…
Трите дами, с които проведохме разговор, представиха стихове от „Пейзажи от въглен“, както и от по-предната стихосбирка на актрисата-поетеса – „Писма без подател“.
- Как определяте поезията си и поезията й?
- Даниела Викторова: Като поезия, писана от човек, който има необходимост от това, защото ми действа като отдушник. Самите си стихове не мога да определя, но при срещите си с хората, като тази в Димитровград, успявам да намеря читатели и съмишленици, които да развълнувам.
- Гергана Арнаудова: Поезията на Даниела Викторова е душевна. По много особен начин гали тънки струни. Признавам си, че съм плакала на поне половината от стихотворенията й.
- Веселина Михалкова: Да, наистина, това е поезия за душата. Познавам Даниела много отдавна и знам, че тя пише без претенция на всяка цена това да бъде харесано. И в поезията, и в актьорската професия тя е изключително скромен човек. Когато нещата не са на всяка цена, те намират своя път.
- Какви емоции предизвика у вас срещата в Димитровград?
- Веселина: И трите много се вълнувахме, още с тръгването от Варна сутринта. Директорът Тодор Боянов и хората ни посрещнаха топло и гостоприемно, накараха ни да се чувстваме специално и празнично, стоплиха душите и сърцата ни.
Какво бихте попитали или казали за автора Даниела Викторова?- Веселина: Познавам я толкова добре, че знам отговорите на всички въпроси. С нея колкото сме различни, толкова си приличаме, като душевност и мироглед. Имам усещането, че лично аз съм писала много от нещата, които тя изразява в стихове и се припознавам в тях, но може да ме изненада някой ден.
- Гергана: При нея всичко е спонтанно. Стиховете й започват по един наглед простичък начин. След това се усукват с думи, образи, метафори, същества, хора, събития и свършват пак по простичък начин, образуващи цяла мелодия и композиция.
- Всяка вечер аз съм различна… Това казвате в един от стиховете си. Ако винаги сте различна, кога сте същата?
- Даниела: Хубав въпрос. Винаги, когато съм различна, съм една и съща, така ще отговоря. Това да съм различна е еднаквото в мен. Цитатът е свързан с професията ми. Всяка вечер влизам в различен образ, кожа, роля. Според мен, хората, които мислят, че добре познават себе си, се изненадват колко са различни. Няма страшно в това един и същи човек да е различен.
- В поезията има думи и изречения, които привидно – нямат връзка, но създават логика. Как се постига това?
- Даниела: По въпроса как пишеш, една приятелка се пошегува и каза: Знам, че не можеш да отговориш на този въпрос, защото просто се включва факсът отгоре. След като е диктувано отгоре, няма как да липсват причина, следствие и логична поредица. Такова е усещането и не мога да си го обясня.
- Как бихте продължили темата за словото?
- Гергана: Може би, си подреждаме привидно несвързани думи, по начин, по който ги усещаме и ни докосват. Свързваме ги с нещо, за да достигнат по някакъв начин до нас.
- Дали не се крие там мъдростта?
- Веселина: Маркес казва, че мъдростта идва при човека, когато не му трябва за абсолютно нищо. Може би, при последните секунди преди смъртта и с това съм абсолютно съгласна. Не знам как от поетите извира поезията. Аз съм благословена с актьорската си професия. Тя ми дава възможност да бягам от собствените си демони, да навличам кожата на чужди животи, с техните демони, които не са моите, макар да изглеждат по-приемливи. Никой не знае кога в човека се отключват дарби, но със сигурност те идват свише и от потребността на душата.
- Защо пейзажи от въглен?
- Даниела: В самата стихосбирка няма такова словосъчетание, но много съм споменавала думата „пейзаж“. От друга страна, въгленът има двояко значение. Понеже книгата е посветена на покойния ми баща, въгленът е символ на домашното огнище, на топлината и семейството, но и на нещо вече приключило, защото въгленът, с който се рисува, вече е студен. На моите стихове им подхожда да бъдат писани с въглен.
- Какъв е хоризонтът на тъгата, за който споделихте на срещата в Димитровград?
- Веселина: Тъгата е като хоризонта. Няма измерение, не можеш да я достигнеш. Колкото повече се приближаваш, толкова повече се отдалечава. Не знам какво отключи тази метафора, но стиховете на Даниела изобилстват от думата „тъга“. Тъгата много ни доближава двете, не като деструктивно, напротив – като нещо, което ни движи и ни прави по-сензитивни и усещащи.
- Като съзнателно направен избор?
- Гергана: Да, има такива хора, които живеят и се хранят от собствената си тъга. Обичат да стоят в това състояние и понякога така е удобно.
- Не като тъжност, нали?
- Даниела: Хоризонтът на тъгата е там, където тъжността се превръща в тъга, където тъжността, това нелепо състояние, става прекрасното състояние на тъга. Там е хоризонтът.
- Също споменахте за болката, тя показва, че сме живи ли?
- Веселина: При всички положения.
- Гергана: Болката изглежда като тъгата,приемана не като деструктивно, а по някакъв начин – градивно. С едно и също значение вървят двете заедно.
- Веселина: Болката е първично състояние, когато още въгленът е нажежен, червен, след което започва неговото изстиване.
- Даниела: И като изстине, започваш да рисуваш с него.
- Представяли ли сте си, че сте част от книга, в която някой ви е описал?
- Гергана: Няма ли да е страшно това? Ако ти си част от роман, плод на чужд замисъл, и оживееш, може да се побъркаш, ако го осъзнаеш. Поне аз си представям, че ако осъзная, че съм нечие творение, ще изпитам страх.
- Даниела: Имам много литературни героини, които харесвам и с които мога да се отъждествя, но ако си помислиш, че си чужд замисъл, нещата излизат извън граници. Ако някой ме вземе за прототип и ме напише в книга, ще ми е страшно да прочета, защото ще се срещна очи в очи със себе си, с погледа на твореца за себе си.
- Гергана: Възможно е, в такъв случай, човек въобще да не се познае.
- Даниела: Можеш да се познаеш, пък, да отречеш, че това си ти или да се харесаш и да стигнеш до нарцисизъм…
- Тук някъде идва въпросът за пътя. Харесвате ли избора си…
- Веселина: Той е страхотен, не бих го заменила с никой друг път. На първо място слагам моята професия. Пет пъти да се преродя, пет пъти с това искам да се занимавам. А иначе, другият, пътят извън театъра е по-трудният, но също не бих го заменила, с всичките му грешки. Ние сами чертаем собствения си път. Въпреки това, смятам, че няма нищо случайно, тъй като дълбоко вярвам в прераждането, но нашата собствена човешка воля също допринася.
- Даниела: Всеки път си има край, но ще кажа цитат от мое стихотворение: Когато няма път – небета много.
- Кога разбирате, че се доближавате до нещо, което е повече от материалното и плътта, че се доближавате до идеалното?
- Веселина: Изкуството е повече от плътта.
- Даниела: Когато не искаш да си тръгнеш.
- Гергана: В моментите, в които се забравиш.
- Как бихте се описали вие трите, заедно?
- Даниела: Вяра, надежда и любов. Приятелки, които са различни, но мислят и чувстват еднакво.
- Гергана: Ние трите правим един човек, с доза мъдрост, уравновесеност и подреденост.
Във всекидневния живот виждате ли театър?- Даниела: Той е повече, отколкото на сцената. Ако го представиш пред публика, рискуваш да ти кажат, че си измисляш. Шекспир е бил толкова прав, като казал, че животът е сцена и всички ние сме актьори.
- Веселина: По-голям абсурд от живота няма.
- Има ли нещо, което сте искали да кажете, но не сте успявали?
- Даниела: Имам стихотворение, което завършва така: Една моя сълза иска да бъде докрай споделена. Ако някой ме попита какво искам да споделя с хората – това са моите собствени сълзи, а не сълзите, които изплаквам на сцената, от името на героините си. И мисля, че чрез поезията успявам да го направя.
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
