Кратък, но велик е мъченическият път на войводите и юнаците им, от Дунава до Балкана
150 години отбелязва България от подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Кулминацията на честванията е днес на историческия връх Бузлуджа. Организатори са Национален парк музей „Шипка-Бузлуджа“ и община Казанлък.
Една чета с двама войводи преминава Дунава и влиза в България. Войводите са Хаджи Димитър и Стефан Караджа – единият от Сливен, другият от ямболското село Ичме, днес наречено на него. А под знамената са около 120 юнака от Северна и Южна България, Македония, Беломорска Тракия, емигранти в Румъния. Повечето – млади хора, но с тях и опитни хайдути, по няколко пъти водили битки в Балкана.
Колкото и да сме, ние сме решени да минем на нашето поробено отечество. Нашата цел ще бъде не да превземем Цариград, а да покажем на братята си как се умира за България. Нека всеки знае, че и нашите кости са в състояние да принесат своята полза, казва пред четниците Хаджи Димитър, при полагането на клетва, преди 
минаването през Дунава. Това става при свищовското село Вардим, вечерта на 6 срещу 7 юли 1868 година. За влизане в Родината четата се събира в чифлик край село Петрошан, на 20-ина километра от Гюргево. Натам момчетата се придвижват на групи, преоблечени като жътвари, да не изглеждат подозрително. Униформите обличат в последния момент. Те са от тъмносиньо сукно, в сиво е само Хаджи Димитър. Преди прекосяването на реката, всички полагат клетва за вярност към Отечеството и войводите. Започва
ПЪТЯТ КЪМ БЕЗСМЪРТИЕТО
Той е кратък – само 12 дни от Дунава до Бузлуджа, но остава завинаги записан в историята ни. Защото е път на любовта към Отечеството, път на саможертвата в името на нещо по-свято от собствения живот. Те са знаели, че ще умрат, показват го думите на войводата, при заклеването. И, все пак, имало е надежда, че не само с гибелта си могат да допринесат за свободата.
Целта е била на Балкана четата да действа като временно българско правителство, вдигайки народа на оръжие. Войводи и дружина вярвали, че готовността за въстание е голяма, трябва само знак и боят за свобода ще пламне навред. Илюзия е било. Но, илюзия от дистанцията на времето. Хаджи Димитър Асенов, като Раковски – идеолог на националноосвободителното движение, основоположник на организираната борба за освобождение на България, вярва, че с навлизането на добре организирани чети народът ще добие кураж, ще се вдигне и ще победи. Вяра, не съвсем безпочвена, предвид успехите на италианското националноосвободително движение, начело с Джузепе Гарибалди, в което се включват и българи. Като реализация на идеята на Раковски за четническа армия, през 1867 година в България са прехвърлени дружините на Панайот Хитов и Филип Тотю, подготвят се още няколко в Сърбия и Румъния, но усилията търпят провал. Раковски умира от туберкулоза. Финансирането става още по-трудно. Затова, замислените като отделни чети на Хаджи Димитър и Стефан Караджа се обединяват, но с равнопоставени войводи и двама знаменосци. Димитър Николов – Заралията носи единия байрак, Георги Чернев – другия. Касиер е братът на Хаджията – 25-годишния Тодор Асенов, тежко ранен в бои, предаден и убит. Дружината, в състав 120 – 128 човека, според различните източници, е добре въоръжена, организирана, с висок дух. В ръководството са двама души с военна подготовка – Иван Попхристов, поручик на руска служба -началник-щаб и секретар, Еремия Българов, подофицер от сръбската армия – член на щаба. Неколцина от останалите са стари хайдути и войводи, водили преди свои чети. С боен опит са и войводите. Това обяснява успешната съпротива срещу многоброен противник и измъкването от постоянните битки по пътя към Балкана.
В БОЙ ОТ ПЪРВИЯ ДЕН
Сраженията започват от първия ден на българска земя. При слизането в местността „Янково гърло”, недалеч от устието на Янтра четата е забелязана от турски патрул. Затова решението е да се прекъсне телеграфа Свищов – Русе и по най-бързия начин да се стигне Стара планина. Край село Караисен обаче ги застига потеря. Срещу около 1000 башибозука дружината се отбранява организирано и с точна стрелба удържа да смрачаване. После успява да се измъкне. Тук падат и първите жертви.
След дългия нощен преход надеждите да се скрият в гора край село Горна Липница са попарени. Потерята ги открива. Пушките загърмяват отново. След време пристига и редовен аскер, който, докато четниците отбиват атаките на башибозука, прави опит да ги обкръжи. Маневрата не успява. През нощта дружината пак се измъква и продължава на юг. Преминава покрай Бяла черква и пресича река Росица. Врагът е по петите им. Все по-многоброен. Битката до село Вишовград е жестока, трета за три дни. Падат още жертви и ранени. Боеспособни остават едва 85 четника, начело с двамата войводи. Но успяват да се измъкнат и от този капан. За да влязат в четвърти още следващия ден.
На 10 юли при село Канлъдере дружината попада под кръстосан огън. Решението е да се атакува височина, заета от аскера. Дадени са още свидни жертви. Между тях войводата Стефан Караджа, ранен на няколко места и заловен. Умира в затвора в Русе, 20 дни по-късно. Убит е знаменосецът Георги Чернев, заменен от Христо Македонски, според чийто по-късни сведения четвъртата битка „завлякла в гроба 27 четника”. Братът на Хаджията – Тодор е тежко ранен. Ридът обаче е овладян и от по-добрата позиция оцелелите водят битка до късния следобед. С падането на нощта успяват да се изтеглят и най-после се откъсват от преследвачите. Стигат село Дебел дял, където оставят ранените.
На 18 юли останалите 58 души стигат Балкана, но група от 15-тина човека се отклонява. До Бузлуджа с Хаджи Димитър стигат малко повече от 40 четника. Там, в гората под върха, са обградени от войска и башибозук, около 700 пушки. Сражението продължава повече от 3 часа. Убити са мнозина. Пронизан от куршум е войводата – смърт, превърната в легендарна от Христо Ботев в безсмъртната поема „Хаджи Димитър”. Малкото оцелели правят опит да пробият кордона, но само 4-ма, по сведения на Христо Македонски успяват – той, Пенчо Стоянов, от Панагюрище, Андрей Марков от Шумен и Илия Николов от никополско. Раненият Марков умира по време на бягството, останалите стигат Света гора, където намират убежище в Зографския манастир.
ЖИВ Е ТОЙ, ЖИВ Е
При масовата употреба на Бузлуджа, като име на върха под който се е водил боят, малцина знаят, че от 29 юни 1942 година той носи името Хаджи Димитър. Това е истинското днешно название. А на лобното място на последните четници, признателните потомци вдигат през 1961 година, монументален паметник. Величествената фигура на войводата се издига, между зелените борове, пред изписаните в камък имена на юнаците, поведени от него. Всяка година през юли свещеници отслужват заупокойна панихида за падналите, граждани, общественици, политици свеждат глава и поднасят цветя. От няколко години участници в Национално дружество „Традиция” от цялата страна пресъздават картината на последния бой. Пак гърмят пушки, размахват се саби, „убити” и „ранени” падат на земята. „Самодиви в бели премени” пак са надвесени над ранения, както ги е видял Ботев в поемата „Хаджи Димитър”, публикувана през 1873 година. И не е просто строфа казаното в нея:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят.
Това е безсмъртието…
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
