Моят духовен приятел Делчо Събев вече е 101-годишен. Той е бивш съдия и живее в Пловдив. Почти по няколко пъти се чуваме през деня и никога не си омръзваме, защото все има нещо да си кажем. Въпреки напредналата си възраст, може с часове да разказва за поета Пеньо Пенев, който добре познавал от времето си, когато бил съдия в Димитровград.
Случайността го срещнала с поета на социалистическото строителство, по времето на развода му с Кичка Николова Пенева. Процесът бил труден и изтощителен. Поетът дори демонстративно заявил в съдебната зала, че бракът му спъвал развитието му, което по-късно се доказало, когато се превърнал в национална гордост. Това направило впечатления на магистрата и още тогава разпоредил на секретарка си Иванка Колева да следи съдебните дела на младежа и да не влизат в списъка за унищожение, а да ги пази Бай Делчо, съхранил ценни оригинални документи и сега има желанието да ги предостави за обнародване, при проявен интерес от страна на музея „Пеньо Пенев“ в Димитровград.
Така или иначе, Пеньо и Кичка се развеждат и всеки поема по своя път, но Събев и Пеньо остават приятели. Един ден обаче, прокурорът Младен Илков повдигнал наказателно дело от общ характер на Пеньо Пенев, но Събев не го приема по съображение, защото един от свидетелите бил неговият приятел и съученик Митко Иванов, първи приятел на поета. А историята била следната: Пеньо, без да му трепне окото, отпечатал във в-к „Димитровградска правда“ свое стихотворение, където с първите букви наричал началниците на обичаната от хората на новия град д-р Евелина Кръстева мерзавци, защото била уволнена несправедливо. Този акростих ядосал противниците и по сигнал на гл. редактор Наковски се образувало делото. Благодарение на Митко Иванов, зам.-главен редактор на вестника и на Събев, делото било прекратено. А най-интересното било, че обясненията на поета били написани в стихотворна форма и за да се приключи всичко, Пеньо написал извинителна молба. А веднъж съдията, като се прибирал от излет, забелязал под един балкон завит човек с платнище, на когото му се виждали само краката. Това подтикнало любопитството на юриста. Приближил се с бързи крачки към мястото и миг след това бил стъписан от гледката, която се откроила пред очите му, защото се оказало че бил Пеньо, кьоркютук пиян, но нито дишал, нито давал признаци на живот. Притеснил се човекът и извикал сина си Сашo, с когото го отвели в дома на съдията. А там с големи усилия започнали да го възстановят към първоначалния вид. После настояли да остане и да не се прибира, но той си тръгнал.
Делчо Събев е роден в селско семейство в с. Гранит, Чирпанска околия, през 1923 г. Майка му Бона била домакиня и гледала къщата и децата, а баща му Съби правил бетонни корита за животни, но бил прочут цигулар и свирел по сватби и други поводи. Когато станал трети клас в чирпанската гимназия, баща му го праща чирак да учи електротехника в Пловдив. След две години се връща и взема благополучно изпитите за калфа. После записва вечерната гимназия в София при свещеник Михайлов и за няколко месеца успява да докаже, че е заучил материала за 4-ти 5-и клас. Все по това време се свързва с активисти на РМС и става водач на една от групите. Заради политическите си убеждения е осъден и лежи 1 година в затвора. След 9-и септември искал много да завърши електроинженерство, но изпуска датата на изпитите. Тогава положил изпити за право и завършил юридическо образование. След това бил три години в школата за запасни офицери в Плевен и има чин полковник от запаса. На 1 юни 1954 г. е назначен за съдия в Димитровград. Тук вече става приятел с Пеньо Пенев.
Бил и сред малцината, присъствали на погребението. През времето на соца достига член на Върховния съд, неговите подопечните съдии са издавали 22 смъртни присъди, но и са спасявали човешки животи. Някога, като комунист, изнасял лекции срещу Господ, а сега е вярваш и се моли на Христа да му прости греховете и имал най-голямата подкрепа в последните дни от живота си.
Андрей Андреев-Редкин