[pullquote_left]НЕВЕРОЯТНО – ПОЛК ПРЕЧУПВА КОРПУС НА РОДОПСКАТА ШИПКА[/pullquote_left]
Решена да възстанови историческата справедливост и националното си обединение, на 5 октомври 1912 г. България обявява война на вековния поробител – Османската империя. Прави го едновременно със Сърбия и Гърция, с които преди това е сключила военен съюз. Няколко дни по-рано – на 26 септември война на високата порта е обявила и Черна гора, също включена в съглашението. За страната ни войната е освободителна и обединителна. По силата на Берлинския договор извън пределите и живеят множество българи. Македония и Одринска Тракия продължават да са под пряката власт на султана. В първата област сънародниците ни, по статистически данни са 1 200 000, във втората – 350 000. Подобни проблеми имат Сърбия и Гърция. При невъзможността от мирно решаване на въпроса войната става за балканските страни единствен изход. За героизма на войници и офицери в тези славни дни е писано и ще се пише още много. Кампаниите при Лозенград, Люлебургаз – Бунархисар, Одрин завинаги ще останат записани със златни букви в историята на военното изкуство. За първата голяма операция, донесла и първи голям успех – Лозенградската пише като за един от най-големите триумфи, които въобще военната история познава. Седем денонощия след началото и Източната турска армия е напълно дезорганизирана и отстъпва панически на юг, изоставяйки цялото си въоръжения. Следват нови успехи. Някои блестящи, други изтръгнати със сетни сили, трети постигнати с воля, кураж и безпримерен дух. За такава битка прочетете в редовете по-долу.
С 5000 БОЙЦИ ПОЛКОВНИК СЕРАФИМОВ ОБРЪЩА В БЯГ ОСЕМКРАТНО ПО-ГОЛЯМАТА ВОЙСКА НА ЯВЕР ПАША
Годината е 1912-а. На 5 октомври започва Балканската война. В помощ на трите действащи български армии са създадени няколко помощни отряда, един от който е Родопският. Задачите на отряда са да освободи българските градове и села в Родопите, излизайки на Бяло море. В състава на Родопският отряд влиза и 21-ви Средногорски полк, командван от полковник Владимир Серафимов. Отначало настъплението върви по „мед и масло”, на 7-ми октомври е освободен Девин, а на 13-и селата Райково и Устово. Навсякъде след първите българските атаки противникът панически бяга. Давайки думата на самите турци, ето какво казва подполковник Казанкалъ Мурад по този повод: „Ние не намираме думи, с които да окачествим постъпката на началника на турския гарнизон в Смолян, който на един дъх взел60 кмпът, бягайки към Ксанти”. Толкова за турците, а възторгът на местното българско население е неописуем, бият църковните камбани, в празнични дрехи с цветя в ръце българите посрещат навсякъде родната войска.
На 20 октомври полкът достига селата Фатово и Аламидере. И тогава в щаба на Родопският отряд се получава известие за настъпление на многобройни турски сили. От щаба е издадена заповед за изтегляне в района на границата. Полковник Серафимов обаче отказва да я изпълни с думите: ”До един ще измрем, но няма да отстъпим! Не може да оставим тези села, които вчера ни посрещаха като освободители да бъдат унищожени.”
Вместо отстъпление 21-ви Средногорски полк събрал се в района на Устово и височина 1311, настъпва към Рудозем. Срещу самотния български полк настъпва целия корпус на Явер паша – 40 000 редовни войници с артилерия. Съотношението на силите е смазващо 40 000 турци срещу 5 000 българи. А помощ не може да се очаква от никъде – останалите български части са се изтеглили. Положението изглежда безнадеждно.
На другия ден рано сутринта боят започва. Турците атакуват яростно, бързат да заемат командните височини. Българските войски воюват храбро и успяват да спрат настъплението. Възседнал коня си, полковник Серафимов наблюдава сражението на самата огнева линия до предните вериги. Боят е жесток. Българите са като лъвове, но с напредване на деня много офицери и войници са убити или ранени.
С приближаването на вечерта положението става все по – тежко. Осемкратния числен превес на противника си казва думата. Надвечер докато измъчените основни сили на полка едвам удържат напора на шест табора пехота, полк. Серафимов изпраща една дружина във фланг на турските сили. Нейното придвижване остава незабелязано. Малко преди мръкване дружина атакува във фланг. Щом полковник Серафимов чува мощното „Ура” от съседния хълм, вдига високо ръката, прекръства се и каза: “С Бога напред!”, вдигайки целия полк. Атаката е напълно неочаквана, а разнеслото се мощно „Ура” от две страни паникьосва турските войници и офицери. Аскерът побягва. Става чудо – полк побеждава цял копрус, 5 000 обръщат в бягство 40 000!
ЕПИЛОГ
[pullquote_left]ПОЛКОВНИК СЕРАФИМОВ УМИРА ПРЕЗ 1934 г. ОТ ТОГАВА СЕЛО АЛАМИ ДЕРЕ НОСИ НЕГОВОТО ИМЕ, ТАКА И ДО ДНЕС.[/pullquote_left]
Това е краят – оттук нататък корпусът на Явер паша само отстъпва докато на брега на Бяло море не го залавя част на Македоно – Одринското опълчение. … А битката е наречена от народа „Родопската Шипка”. Така е известен и мавзолеят-костница издигнат на мястото и – връх Средногорец. Полковник Серафимов присъства на първата копка през 1932, но не вижда монумента готов. Той умира през1934 г. Същата година село Алами дере става Полковник Серафимово. Години по-рано на предложението да бъде произведен в чин генерал героят отговаря: „Не бях произведен генерал тогава, когато трябваше, нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал.”
В основата на материала е текст на http://www.bulgarskaslava.com/. Използвани са заемки и от http://bgspirit.com. Заглавието е на редакцията.
Архивни снимки от www.lostbulgaria.com
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
