Пътят на Петър Левски, най-малкия брат на Апостола

Четник на Ботев, опълченец на Шипка, беден стражар в свободна България

Всяка година на 2 юни България свежда глава пред подвига на Христо Ботев и четниците му. Сирените в градовете вият, хора и коли спират пътя си за 2 минути. 2 минути на почит към героите! Така бе и сега на 2 юни, 145 години след саможертвата на шепа юнаци. Те са знаели къде отиват, знаели са какво ги чака, за какво умират. А ние знаем, че тяхната жертва не е безсмислена, а величава, че имената им ще останат в историята и националната памет, че народът не забравя свидните жертви. Нека в признание сведем глави пред тях. И нека научим още нещо за хората и времето.

Няма българин да не знае името на Васил Левски. Васил Иванов Кунчев от Карлово, наричан и Дякона, и Апостола. Той има двама братя – Христо и Петър и две сестри – Яна и Мария. Тя умира малка, а Яна ражда 9 деца, дочаква свободата и на нея се дължи голяма част от онова, което знаем за Левски и семейството. От братята по-голям е Христо, младеж с революционен дух, който, заедно с Христо Иванов – Големия, другар на Левски от Първата легия, тръгнал към Белград, за да се включат тримата и във Втората легия. Заради болест не бил приет, но останал с другарите си, работел като абаджия и се грижел за Васил след заболяването и направената му операция.

Христо Кунчев (в средата) с брат си Васил и Христо Иванов – Големия

Христо Иванов Кунчев е сред основателите на Българското книжовно дружество, предшественик на Българската академия на науките и името му фигурира на двадесето място в „Списъка на личния състав…“ Също е и сред дарителите на Дружеството. Умира в Букурещ, вероятно от туберкулоза, на 9 април 1870 г., в „часа 11 и 30 по европейски през денят“, както е отбелязал в тефтерчето си Левски.

Бурна е съдбата и на най-малкия брат Петър. За него ще разкажем повече, защото революционният път на който се е посветил го отвежда до скалите на Околчица, с четата на Христо Ботев. После е в състава на българското опълчение по време на Руско – турската война. Дочаква свободата, само, за да умре изтерзан, беден и болен 3 години след настъпването й.

Васил Левски в униформата на Първата българска легия. Снимката е правена в Букурещ през 1868 година

Петър Иванов Кунчев е роден през 1844 година. С руса коса и светли очи, той удивително приличал на брат си Васил. Такъв – непреклонен бил и по характер. Учи в Карловското училище. 20-годишен напуска родния град и заминава за Пловдив. Какво прави там не е ясно, но се знае, че с помощта на руския вицеконсул Найден Геров заминава за Цариград, от там с руски паспорт отива във Влашко. Работи като чирак и споделя всички хъшовски неволи. Неспокойният дух го отвежда и в Белград, където се организира Втората българска легия, а след разпускането й отново се връща във Влашко, където остава до 1876 година. Работа обаче няма и живее зле.   От този период е запазено писмо до Тодор Пеев, революционен деец, деловодител, тогава, на Българското книжовно дружество и редактор на периодичното му списание. Писмото започва така: „Поздравлявам те господин Тодор Пеев, аз Петър Иванов Старопланински, на Василя Левски същи брат…”, но продължава с молба за помощ да си намери работа, че си бил „заложил дори дрехите”.

Разбирайки, че се организира чета за преминаване в България, Петър е сред първите доброволци. Слиза с Ботев и останалите на Козлодуйския бряг и геройски се бие с потерите. След убийството на войводата, четата се разпада. Петър и още няколко момчета тръгват с подвойводата Никола Войновски към Търново, но на 30 май, с още един четник се отделя с и поема към София. Тук намират убежище, докато, отново с помощта на Найден Геров заминават за Цариград.

Петър Иванов Кунчев – Левски

Следващата спирка на Петър, сам именуващ се Левски, е Кишинев – Русия, където постъпва като доброволец във формиращото се българско опълчение. Войната е обявена и на 12 април 1876 г. дружините са прехвърлени край Плоещ. Тук по-младият Левски се кълне пред Самарското знаме и на 22 юни отново минава Дунава при Свищов. Като опълченец във Втора рота на Първа дружина. По-късно е назначен в Трета рота, под командата на подполковник Калитин. Участва в боевете при Казанлък, Стара Загора и Нова Загора. Проявява се като герой в защитата на Шипченския проход. Тук, на 11 август получава и рана в крака, която, макар лекувана, слага отпечатък на целия му по-нататъшен живот. За храбростта си Петър Левски е награден с военен орден и Георгиевски кръст. Изпратен е на лечение в Харков, а в края на 1877 г. – уволнен като военноинвалид. Предоставя му се и безплатен билет за всички транспортни средства, за да се завърне в България. Което братът на Левски прави, през февруари следващата година, само, за да се сблъска с нерадостна действителност. В Карлово не може да заеме дори дребна общинска служба. Живее при сестра си Яна, останала вдовица с 4 деца. Принуден е отново да се обърне за помощ към Найден Геров. Дали с негово съдействие или не, в края на краищата Ботевият четник, героят от Шипка, е назначен като общински стражар. За съжаление, твърде късно – грижите и неволите ускоряват туберкулозата, която има и през 1881 година Петър Левски издъхва. Погребан е в родното Карлово, но, с годините гробът му е забравен.

В ТЪРСЕНЕ НА ПРЕДАТЕЛЯ

Епизод в житието на Петър са постъпките да разбере дали поп Кръстю наистина е предал Васил Левски и ако е – да отмъсти. Но, сведенията не са еднозначни.

Според едната версия, застъпена от д-р Параскев Стоянов, по сведения на ловешки дейци, по-малкият брат още през 1874 година, изпълнен с гняв, се запътил към Ловеч, да накаже изменника. Спрели го обаче Христо Иванов – Големия, съратник на Апостола, началник на Тайната полиция на Вътрешната революционна организация и други от комитета. Според тях вината за предателството не била напълно доказана и, ако Петър убие Попа, може да си сложи грях на душата. По-добре било да живее и съвестта да го наказва, „по-много“, ако е извършил пъкленото дело.

Втората версия датира търсенето на истината за предателството след Освобождението. По спомени на сестрата Яна, именно тогава Петър пътува за Ловеч, сам да разследва събитията от декември 1872 година. Лично се срещнал със свещеника Кръстю Никифоров и надълго разговаряли. „Няма кабаат /вина/ попът“, рекъл след завръщането, убеден, че не той е предал Апостола.



Полезна ли ви беше тази статия?

Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.

ПОДКРЕПЕТЕ НИ

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашия коментар!
Моля въведете вашето име тук