На 2 септември Димитровград отбелязва 74 години от създаването си. На този ден щастлив е и ветеранът Даньо Иванов, защото много от строежите в бригадирския град пазят спомени от неговата трудова младост. Затова ще се върне с усмивка назад във времето, а спомените, досега притиснати от годините, ще се събудят и ще го поведат по следите на онези трудни, но радостни години на съзидание и надежди.
Едва 21-годишен, Даньо пристига на строежа на новия град от родното село Узунджово, заедно със съпругата и дъщеря си, прощавайки се с близките и колектива на ТКЗС-то. Освен семейството, последвали го и неколцина връстници, проточила се дълга върволица каруци – все бъдещи майстори строители. Пътуването било уморително. Когато пристигнали, вече се стъмвало. Направило им впечатление, че въпреки късния час, много хора продължават да работят по скелите на новостроящите се сгради.
Такива били новите му другари – дръзки, неуморни. Някои – съвсем млади 16 – 17-годишни, но оптимистично настроени за бъдещето, чак очите им блестели от надеждата за новия живот. Умеели не само да се трудят, но и от все сърце да се веселят. През деня, по време на работа, се чували шеги и весели закачки, а вечерите се огласяли от хубави песни под звуците на музикални инструменти. Това много допаднало на новодошлите и скоро се присъединили към общия тон.
В първите дни включили Даньо в изграждането на градската болница, като общ работник, а семейството устроили в общежитие. Общата работа изпълнявал съвестно, но го привличало мазачеството, вглеждал се в сръчните действия на старите опитните майстори-мазачи и тайничко „крадял“ знания и опит от тях. За 3 години успял да усвои занаята до такава степен, че добил кураж да създаде своя бригада. Не бил капризен – задоволявал се с това, което му предложат.
Групата, от 10-15 младежи, съвестно изпълнявала поставените задачи. Понякога работели до късно вечер, докато свършат планираното. Не било лесно. Някои не издържали на усилията и заминавали, но пристигали други, работата продължавала.
Признанието, в края на краищата, не се дава лесно, нужна е упоритост и постоянство, а най-добрата награда е спечеленото доверие. И ето, че им поверили мазаческата работа на културния дом към Химкомбината. Обектът трябвало да се завърши за максимално кратък срок. Но ги мотивирало, че до този момент нямало сграда за културите изяви. Всички говорели колко хубаво ще бъде, поощрявали бригадата, че добре и бързо ще се справят със задачата. Моралните насърчения и награди за добросъвестните работници, връчени пред трудовите колективи, повдигали самочувствието им. И в най-трудните моменти момчетата на Даньо работели с лекота.
Приключили обекта шест месеца по-рано. Бригадата се доказала като ударна и надеждна. Ръководителите на града оценили по достойнство техния труд и веднага им поверили друг голям строителен обект – културния дом „Дружба”. Нуждата от градски дом на културата ставала все по-осезателна за разрастващото се селище. Поетичните вечери, срещите-разговори на гостуващи и местни творци с бригадирските колективи очаквали своята сцена, зали, салони. На общо събрание се състоял предварителен разговор с всички – да се разясни огромното значение на техния труд и колко е важно този строителен обект да завърши в срок и качествено. Всички смълчано изслушали изказването на бай Данчо. Накрая, когато развълнувано, гръмогласно се обърнал към своите момчета с думите: „Колеги, ще издържим ли и този път напъна?”, всички отговорили в един глас: „Винаги!”
Заловили се здраво за работа и се справили достойно. По това време по страниците на вестниците пишело за тях: „Младежката трудова бригада на Даньо Иванов всекидневно повишава трудовите си задания и вече е достигнала над 290 на сто. Браво на юнаците!”
С всички хора от бригадата Даньо Иванов се познавал добре. С тях споделял радости и тревоги от ежедневието. Вярвал на своите момчета и те му вярвали.
Дошло времето да се поеме единадесет-етажната сграда на Градския съвет. Бай Данчо
малко се стъписал. Решил да сподели по мъжки с другарите си какво ги чака. Закарал цялата бригада на заведение. Почерпил всички. Развързали се езиците. В един момент взел думата: „Днес получих предложение да поемем мазаческата работа на Градския съвет, но каквото се изиска от нас, ще трябва да го изпълним максимално бързо. Ако мислите, че няма да успеем, нека сега да си признаем и да не поемаме отговорност”. В първия миг настъпила тишина, някои обсъждали помежду си, но накрая всички дружно решили да не се отказват.
Дядо Данчо и сега признава: „Ако другарите ми не бяха се отзовали така сърцато, едва ли щяхме да постигнем каквито и да са успехи, и нямаше да ги има нито ордените, нито доброто заплащане”.
Бригада участва в редица строителни обекти – в Харманли, Любимец, Свиленград, другаде. Гърдите на Даньо украсяват Орден на труда – златен, друг – „Червено знаме”, значка „Кольо Фичето”, а званието „Най-добър в професията” никога не го напускало, трупали се и материални награди.
Сега дядо Данчо често разказва за преживяното на своите внуци и правнуци, които го слушат със затаен дъх. Мъчно му е, че времето не е като преди – да има работа за всички. Най-много му тежи, че хората, получили образование в България, заминават за чужбина, за по-добро заплащане и най-важното – тук няма къде да вложат знанията си.
Като споделя тези мисли, развълнуваният строител замлъква, а в очите му се прокрадват сълзи. Не му се говори повече. Продължи с бастуна си по пътя към дома.
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
