ВЪВ „ВУЛКАН” И „МАРИИНО” ОЩЕ СИ СПОМНЯТ С ДОБРО СЕМЕЙСТВОТО НА ИНЖ. ХРАБЪР СТОЯНОВ
На пръсти се броят днешните жители на Димитровград и най-вече живеещите в кварталите „Мариино“ и „Вулкан“, които знаят, че семейството на инж. Храбър Стоянов, свързал живота си с изграждането на града, е в близки родствени връзки със Захари Стоянов.
КОРЕНИ
Дядото на Храбър – Вичо Стоянов, е най-малкият син от първия брак на Стоян и Йова Далакчиеви от село Медвен, Котленско. Роден е през 1875 г. В неговото семейство има още шест деца, между които и Джендо (Захари Стоянов), роден през 1850 г. в Медвен.
Вичо, от 1883 до 1889 г. живее с младото семейство Захари и Анастасия Стоянови в Русчук (Русе), Пловдив и София. За времето си той бил доста образован. В Разград завършва гимназия. През онези бурни години се издигнал до директор на Сметната палата в София и постоянно се движел в културно-просветни среди. Вичо имал четири деца: Захари (взел името на най-големия си чичо), Стоянка, Здравко (роден през 1907 г. – баща на Храбър) и Живка.
Храбър е роден през 1942 г. в Чирпан, а през Втората световна война семейството му се премества в Македония. В 1946 г. обаче всички пристигат и се установяват в днешния кв. „Вулкан”.
Бащата на Храбър – Здравко Вичев Стоянов, е роден в София, а майка му Стефка Петкова Стоянова – в Чирпан. Двамата са счетоводители по професия и все още хората си спомнят за тях с добро. Младият Храбър завършва гимназия “Христо Ботев” в кв. „Марийно“. В бригадирския град получава истинско възпитание и знания, което го оформя като зрял човек. През 1970 г. се дипломира в МЕИ в София.
Едва тридесетгодишен, е назначен за директор на завода за информационни носители в Пазарджик, който по това време все още е в строеж. За внедряване на основното изделие “външна памет на магнитни дискове” (дискова памет за големи компютърни системи) през 1974 г. с указ № 1888 на Държавния съвет на НР България е удостоен с Димитровска награда. През 1992 г. е освободен от длъжността. Натрупаните знания и опит му помагат да основе малка търговска фирма, която днес е с 50 човека персонал.
Макар далеч от Димитровград, често отскача до тук и все още поддържа връзки със съученици, роднини, преподаватели, хора, които особено обича и му е приятно да разговаря по различни теми. Не е забравил и 2010 г., когато бившият класен ръководител господин Малин Димовски събра целия випуск по случай 50 години от завършване на средното им образование.
ДЖЕНДО
Захарий Стоянов (роден като Джендо Стоянов Джедев) е български революционер, политик и писател. Водач в Априлското въстание, той става и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Той е народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател (1887) и председател на парламента (1888–1889).
Председателят на Народното събрание Захари Стоянов потегля с младата си съпруга Анастасия, която е вече бременна, за Париж. Там го очакват вълнуващи преживявания по откриващото се Първо световно изложение, посветено на 100 години от избухването на Великата Френска революция, но уви, не било писано да ги изживее. Вследствие на отравяне при неизяснени обстоятелства там завинаги угасва неуморният строител на нова България. Показателен е фактът, че Фердинанд, който получава телеграмата със скръбната вест в Евксиноград, с безразличие я захвърля на слугите си, сякаш нищо не се е случило. Пантелей Зарев е убеден, че: „Смъртта му е една от тайните на задкулисните дворцови интриги на Фердинанд. На път за световното изложение в Париж (1889 г.) той починал поради това, че изпил чаша бира със стъклен прах, предполага се, приготвена по поръчка на някого“. Людмил Стоянов пише: „На 2.ІХ той умира от разкъсване на червата поради отравяне“.
След неочакваната и мистериозна смърт на Захари Стоянов за злощастната му съпруга, дъщеря на баба Тонка Обретенова, настъпват най-черните дни в живота й, но тя стиска здраво зъби като истинска българка и не се огъва под тежестта им. За голяма радост, след извървените перипетии и трудности, в Русчук, на 16.04.1890 г. проплаква тяхната дъщеричка Захаринка, станала голямата утеха за Анастасия. След съзряването младата госпожица свързва живота си с немския инженер Вили Громбах, от който се раждат дъщеря им Хилда и сина Харалд. Много десетилетия тя живее в Германия в град Аугсбург, близо до Мюнхен. На 8 октомври 1988 г. Захаринка си отива от белия свят. Знае се, че съпругът й е застрелян от нацистите в лагера на смъртта „Дахау”.
Преди смъртта си, през 1985 г., Захаринка активно взема участие в тържествата, организирани в Пловдив по случай 100 г. от Съединението, и присъства на откриването на паметника, ознаменуващ великото събитие. Тя е сърдечно посрещната в гостоприемния дом на Храбър и Милка Стоянови в Пазарджик.
АРХИВИ
Развълнувана от доброто отношение, проявено към нея, гостенката изразява в писма, пропити с благодарност, цялата любов към своите родственици. Сега всичко това, както и множество фотографии, юбилейни вестници и книги се пазят в семейната библиотека на Храбър и Милка Стоянови, за да разказват на бъдните поколения паметните моменти от нашата героична история.
Как обаче да си обясним факта, че все още не е организирано нито едно всенародно честване по повод годишнина на летописеца Захари Стоянов и преждевременната му кончина в Париж. Малцина знаят и каква е съдбата на неговите потомци. Не би ли било добре в Димитровград, примерно, да се организира научна конференция за видните потомци на именития летописец, живели и оставили трайна диря на левия бряг на Марица.
На челната снимка – Храбър Стоянов със съпругата си Милка