[quote]САМО ГНЯВ НЕ СТИГА, С ДИСТАНЦИРАНИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ И БЕЗ КОНСТРУКТИВИЗЪМ, УЛИЦАТА ГУБИ[/quote]
След определено значимо събитие, добро или лошо, казват: Еди – кое си вече не е същото. За света го казаха на 11 септември 2001 година, за България – един път през 89-та, когато рухна Системата, втори път – през 96-а с убийството на Андрей Луканов. И вярно излезе. Сега шаблонът пак се използва. Заради лумналия протестен пожар, може би. Той наистина за дни изгори могъщия премиер, доведе до оставката на един несменяем кмет, изкара наяве стаена гражданска сила, плюс нестаени амбиции.. Толкова.
След месец и нещо вълнения, преди избори, България остава същата. Няма да се промени. Нищо няма да излезе от заклинанията за обществен контрол над властта. Нито от страстните пориви към нея. Най-малкото защото всичко това е гледан филм. Три пъти за последните 24 години улицата сваля правителства. Малко преди това всички те са изглеждали, ако не бетон, поне устойчиви. Не беше ли така при Тодор Живков? Не беше ли при Жан Виденов, дошъл на власт с огромна подкрепа, не беше ли, в крайна сметка, и при Бойко Борисов – още по-непоклатим в очите на избирателя? Беше. Значи дотук нищо ново. Няма го и по отношение на служебните правителства. За периода на прехода това ще е третото. Ролята на всяко от тях е да подготви честни и почтени избори. Да успокои духовете, да даде на света сигнал, че върховенството на закона остава. Нито промяна на изборния кодекс е в правомощията, задълженията и възможностите на едно временно правителство, нито някои ще се нагърби с това.
Колкото до призивите на нароилите се кръгли маси – за какво ли не, те са част от емоцията на свободата. Но тежестта на такава призиви и искания намалява обратно пропорционално с увеличаване на броя им. И степента на изпълнимост. Зависимостта протестиращите би трябвало да са разбрали. Не може да тръбиш всевъзможни неща, да произнасяш присъди – този и този зад решетките, тези и тези компании – национализирани, онези и онези – вън, и да очакваш постоянен интерес. А така е, или поне се вижда, в протестните репортажи. Излизат разгневени пенсионери, младежи, даже един режисьор, и вкарват някого в затвора. С думи, слава богу! Други вдъхновено скандират „Българи, юнаци!”, сякаш са на футболен мач, трети блокират улици. Напоследък това стана норма – протестираш, спирайки движението, затруднявайки останалите. Практиката се пренесе и върху жп гари. Тази ли е волята, която променя България? За все повече хора става ясно, че не е.
В сегашните протести не личи надежда, няма усмивка, за разлика от вълненията през 89-а и 97-а година. Няма и посока на енергията. Няма синдикати, които в Гърция, примерно, са основен двигател на борбата за права. Няма интелектуален заряд… Къде са интелектуалците на България? Остават лоялни на бившето управление ли? Да, има и такива, но огромната част е без подобен грях. И въпреки това, не прелива авторитета си на улицата. Може би, защото сензитивно усеща, че този път, макар скрити в лозунги за връщане на България, обвити в знамена, желанията остават до болка стари – власт. Но какво предлагат запътилите се към нея? Гражданско представителство. Контрол на старата политическа класа. Нищо повече. А и това не е ясно под каква форма би било жизнеспособно. Икономическа платформа? Не. Социална? Не. Политическа? Не, с изключение на отрицанието – на партиите и конституцията, и един рефрен за Велико народно събрание.
Е, възможно ли е всичко това, а и безброй други, неспоменати признаци, белези, прояви, безкрайно дълго да бъде главна тема на обществото? Не, естествено. В малките градове протестите затихнаха. Без дори да преодолеят емоционалното ниво. Натам върви работата и в големите. Обществото, дори гневно, дава приоритет на конструктивизма. Такъв в момента може да предложи само познатата система. Тя се изправя след първия шок. Ще отстъпи малко, следвайки ленинския принцип: Крачка назад, две напред! Ще даде въздух на гражданската инициатива, чрез легитимните и форми, щом се създадат. Ще укроти гнева с премерен натиск върху монополите. Ще успокои бизнеса. После ще заеме старото положение. Изборите ще го легитимират. И ако следващото правителство не прояви неистовото желание на предишното – да отнема достойнството и перспективата на собствения си народ, ако е гъвкаво и креативно, България, макар с един – два по-нестабилни следващи кабинета, ще остане същата в политическо отношение. В икономическо ще е доста по-зле. Първият сигнал вече дойде – твърдо „Не” за Шенген. При финансовата стабилност на държавата, която е факт, явно, заради непредсказуемостта. По същата причина няма да дойдат и инвестиции. Кой ще си хвърли парите в страна, три пъти за две десетилетия сменяла правителства под уличен натиск? Отговор може да си даде всеки. А, аз дано греша!
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
