Ние, българите, не сме племе. Отдавна не сме. Племето изисква да има вожд, след когото всички да вървят. Да са съгласни, с две думи, че той води племето и с неговите виждания за управление. Този показател в България отдавна не е налице. Много са претендиращите да бъдат вождове, съответно – опитващи се да налагат волята си, без да вземаме под внимание доколко успяват.
Няколко са видовете управления, при които имаме подобен на племенния строй. На първо място, е класическият тип племе, с вожд и голяма маса от хора, приемащи властта му, като дадена от Бога. Друг пример е монархическото управление, където имаме княз, цар, крал, император… По подобие е комунизмът, когато пак се избира или налага вожд. Разликата е, че при него нямаме наследствена власт, макар че може и да е такава.
Сега, уж, имаме демокрация, при която властта произлизала от народа, т. е. народът е властта. Демократите, по принцип, са против комунизма, но някак си, са изкушени да действат по комунистически. Последното изпъква във вижданията на политиците. Изказванията им могат да се съберат в следното: Ние сме най-добри, другите просто не стават, изберете нас! Демократичното в случая е, че имаме избор, все пак. Комунистическото е в главите на политиците, за които другото мнение не струва. На подсъзнателно ниво те търсят одобрението на всички, търсят връщането към племенния строй, при който един вожд или парадигма стават водещи и нищо друго да не е в сила. Ама не става, защото отдавна не сме племе.
Почти не си спомням случай през годините, при който опозицията да твърди нещо и управляващите, които и да са те, да кажат: Да, прави сте. Така е, защото ще покажат слабост. Как ще кажеш, че противниците ти са прави?! Абсурд! Не е далеч от истината, че опозицията винаги греши. Тя би твърдяла верни неща, ако стане част от управляващите. Което си е чиста проба комунизъм. Невероятно, хем признаваме чуждото мнение, хем не искаме да се съобразяваме с него, а да наложим своето. Така е във всяка сфера, дори в приятелските отношения, колкото и да не ни се иска да го повярваме. Такава е човешката природа. Ненапразно казват, че човекът е най-опасното животно.
Мнозина твърдят, че сме овце, нарицателно. Ама не сме, по скоро сме кози. Овцете вървят заедно и задружно зад овчаря. Козите са на различен принцип – всяка си избира свой камък. Кое ни отличава от козите? Егото, например. Его, което иска да наложи волята си на останалите „кози“. Използването на сила не е проблем, даже е препоръчително и се толерира. Обърнете внимание, че вече дори в анимационните филми се налага образът на злия гений, който какво иска да направи? Да завладее света, разбира се. Да наложи волята си над цялата земя и да й бъде вожд, който винаги е прав, дори когато греши.