[quote]ПСЕВДОИЗКУСТВО Е ДА ОТКРИЕШ АЗБУКАТА И ДА СЕ МИСЛИШ ЗА ПИСАТЕЛ[/quote]
Надежда Стойнева е родена на 9 септември 1953 г. в Димитровград. Завършва Художествената гимназия в Казанлък и Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“, специалност „Графика“. Работи в областта на графиката, илюстрацията, рисунката, колажа и акварела. Има реализирани работи в областта на сценографията, стенописа и концептуалното изкуство. Дългогодишен уредник на градската художествена галерия. Временно е била преподавател по изобразително изкуство. Има реализирани 9 самостоятелни изложби в Димитровград, Стара Загора, унгарските Будапеща и Казинцбарцика, Гори (Грузия), Истанбул (Турция). Участва също така в много други групови изложби, пленери в града, страната и чужбина. Притежава поредица от награди. През 2004 г. е носител на наградата за култура на Димитровград.
– Г-жо Стойнева, хората наричат доста неща с думата „изкуство”. Какво е изкуството? Кое разграничава истинските от псевдо проявленията му?
– Хората наричат изкуство кулинарията, дейностите на обущаря, хлебаря…и това е майсторство. Когато се говори за изкуство с голяма главна буква, това вече е нещо, което е преживяно, отразено, минало през сърцето на човека и пречупено през неговия поглед. Независимо дали човекът е художник, музикант, поет или балетист той използва различни изразни средства. Разликата между това, което се нарича псевдоизкуство, според мен, е в професионализма. Професионализмът познава изразните средства на всякакъв вид изкуство като азбука, от която той тръгва да гради. Ако искаме да напишем роман, трябва да познаваме не само азбуката, а и много други неща. В случая псевдоискуството е това – да откриеш азбуката и да се мислиш за писател. Това е разликата. Занаята и истинското изкуство са различни неща. Затова хората най-общо казват – о, това е вид изкуство, когато се натъкнат на майсторско изпълнение. Професионализмът включва майсторството, но е минало през сърцето на създаващия го човек и е отправено към употребяващия го. Никой досега не е казал що е изкуство в световната история и е смешно с едно изречение да стане това. Няма как да се обясни. Всичко е доста свързано, но мисля, че в това се разграничават нещата – познанието на азбуката, на важните изразни средства, за да се натрупа опит, да се изгради собствен стил и вече оттам човекът да тръгне със своя стил на изразяване.
– Младото поколение днес е без идеали. Оттам, може би идват безверието, апатията към всичко. Оптимист ли сте, че това може да се промени, че обединяваща кауза ще се появи?
[pullquote_left]ОПТИМИСТ ТРЯБВА ДА БЪДА, НО ТОВА НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ СЪМ. НАЛАГАМ СИ ДА БЪДА.[/pullquote_left]
– За мен този въпрос е много болезнен. Имам внук във възрастта на младостта. Виждам колко е добър, виждам други свестни хора. Съвсем наскоро в галерията имаше дванадесетокласници, които бяха се обединили в една обща благотворителна кауза – направиха фотоизложба. Мисля, че взаимно трябва да си помагаме възрастни и млади. Ако малдите съвсем се отчаят, няма да стане работата. Трябва да сме оптимисти, колкото и да е трудно и трябва да се подкрепяме един друг. Оптимист трябва да бъда, но това не значи, че съм. Налагам си да бъда. Ние сме вътре в нещата. След време се отсяват, отпадат тези, които са като фойерверки, бенгалски искри и остава истинския огън.
– Какво загуби и какво спечели културата при смяната на обществено-икономическите отношения преди 23 години?
– Загуби приемствеността. Същото нещо е било при замяната и на 9 септември 1944 г. Разликата е, че тогава идва една партия, която отрича всички и своята интелигенция, всичко което е правено или тези които са учили в Германия или Франция – империалисти, както са ги наричали, лансират се хора от бедни работнически семейства и остават само те. Говорим за една отрязана традиция, едно наследство, което пак започва от нова поляна. Стигнахме до 89 г. и пак – каквото е правено, то е социализъм, това е тоталитарно, това е смешно, глупаво. Тръгваме най-общо чисто повърхностно да изграждаме всичко наново, пък със същите хора и бъркотията е голяма. За съжаление, дори сега нещата се повтарят едва ли не на всеки 4 години. Който е бил преди нас, той нищо не е направил. Ние ще направим нещо, а те всъщност пак са за 4 години. За този период те нищо особено не могат да направят. Постигат го хората, които наслагват опита си, възпитавайки младите нататък, а те продължават, въпреки че не са лансирани. Градежът на държавата се крепи именно на тези хора, които правят нещото въпреки условията, в които живеем, въпреки мизерията, липсата на вяра.
При смяната спечели свободата. Това, че хората могат да пътуват, ако имат достатъчно средства, да видят как е в Европа и останалия свят. Могат да си говорят каквото си искат, без проблем, дори малко преиграваме. Културата също спечели – вече може всеки художник да бъде представян малко по-леко извън границите на държавата. Пак си има препятствия, но не такива безнадеждни като едно време в рамките на социалистическия лагер.
– Мнението ви за протестите преди няколко седмици? Защо интелектуалците не ги подкрепиха? За разлика от преди, сега не се чуха имена на авторитети, не се появи дори декларация. Губи ли сензитивност съвестта на нацията?
[pullquote_right]ПРОТЕСТИТЕ СЕ РАЗБИХА, ЗАЩОТО НИВОТО НА НАЦИЯТА НИ Е ТАКОВА[/pullquote_right]
– Това е вече политика. Според мен, самите протестиращи почнаха срещу високите сметки за ток. Това нещо привлече като лавина и други, които имаха различни цели. Просто хората загубиха търпение, тръгнаха да протестират за какво ли не, но се разбиха и нямаше интелектуалци, които да ги поведат. Стана така, защото нивото на нацията ни е такова. Всеки някак си е затворен в себе си. Най-вече самите протестиращи не знаят какво точно искат и как да бъде постигнато. Как да бъде постигнато, е дело на самата държава. Държавата си затваря очите и това бягство на всички партийни лидери, които се изпокриха и ги оставиха да се лутат. Щураха се някак си без…отчайващ протест, безцелен някак си. Лично аз не съм много на страната на протестиращите, не че нямат право и не ги подкрепям, не че моят ток не беше ужасен и аз не бях съгласна с това, но трябва да има много ясна цел. Самите те казват – държава без партии. Тогава какво правим? Това е анархия.
– Наближават избори. За културата важно ли е кой управлява?
– Важно е този, който управлява, да бъде културен човек. Именно такава личност ще има потребност. Обща култура дори да има – ако не разбира от някакъв вид изкуство, поне да знае кого да попита, на кого да се довери, за да бъде това нещо развито.
– Кои са героите на нашето време?
– Всичко е с главата надолу, според моите схващания. Виждам дебелите вратове, мутренските физиономии, агресивната простащина преобладава някак си. Герои от криминалния свят стават модерни, както и тип поп-фолк разголени певици. Ние сме вътре в тази ситуация и това го виждам най-често по-новините. Това се натрапва обобщено като герой на нашето време. Според мен, това е фалш и затова е с краката надолу, който обаче моделира младите хора. За тях това не е фалш, оформя ги като личности – ужасяващо е.
– Какво, кога защо…обичате да рисувате?
– Обичам да рисувам постоянно, но не ми остава много време. Обичам да рисувам хора, да скицирам, обичам пеизажи, обичам да пътувам много и да откривам невероятните неща, които самата природа променя в пеизажа. Последно направих едни малки портретни скици на мои приятелки и те се радваха много. Акварели правя напоследък.
– Накрая да завършим с един чисто философски въпрос. Простото сложно ли е?
– Да. Най-великите неща са най-простите. Това мога да кажа. Зависи кой какво разбира. Трябва да слушаме сърцето си, трябва да бъдем чисти един към друг, да бъдем прости, обикновени и искрени в отношенията си, а това е най-великото нещо, ако успеем да го направим. Оттам колко е сложно да го направим, зависи от самите нас. Затова простото може да бъде сложно, но то е нещо велико.