[quote]ИЗХОД НЕ ВИЖДАМ. ПО-БЛИЗО СЪМ ДО АНАРХИЗМА, ДАЛЕЧ ОТ ПОЛИТИКАТА, КАЗВА ВЕЛЬО ГОРАНОВ[/quote]
Вельо Горанов е актьор, мим № 1 на България, роден през 1946 г. в Стара Загора. От сцената на ОДТ „Апостол Карамитев“ – Димитровград той стартира национално турне за 70-годишния си юбилей.
В живота на актьора има върхове и падения. В средата на 80-те години остава в Америка, след фестивал. Тогава властта в България му предлага да ръководи пътуващ театър и той се връща. След 10 ноември идват мутренските години и Горанов попада в техните клещи. По времето, когато е отстранен от управата на театъра, същият става дискотека – небезизвестната „Индиго“. Мимът почти не умира на Витоша, където е малтретиран, защото си търси парите за наетите помещения… Затъва финансово и става клошар, пропива се… В труден момент се връща в „Сълза и смях“. След пенсионирането си, започва да играе и отново е на сцена.
- Г-н Горанов, защо избрахте да стартирате националното си турне от Димитровград?
- Първо, театърът в Димитровград ме отличи миналата година на Националните награди „Любимец 13“. Второ, много уважавам директора Тодор Боянов, като добър администратор и човек, даващ всичко за театъра. Не можех да отклоня поканата по никакъв начин.
[pullquote_left]ПУБЛИКАТА В ДИМИТРОВГРАД Е БРИЛЯНТНА. В СОФИЯ НЕ РЕАГИРА[/pullquote_left]
Изключително приятно се изненадах от рефлекса на публиката в Димитровград. Тя усещаше всяка една мисъл и действие, реагираше брилянтно. В София това нещо го няма. Публиката там не реагира. В Димитровград дойдох с два тежки спектакъла, които не са за масовия зрител. Плюс това, аз играя в друг стил, за разлика от моите колеги.
- Трудно ли е да се изразява човек без думи на сцената?
- В началото ми бе много трудно. Трябваше да измислям сам азбуката, тъй като съм самоук, като солов мим. Когато започвах, през 60-те години, нямаше интернет, като сега, където каквото чукнеш, ти излиза. След това, като навлязох в материята, когато започнах да ходя по фестивали, вече не представляваше трудност. Имах затруднения с мимодрамата. Соловата пантомима е монолог, публиката ще те разбере или няма да те разбере. Докато при мимодрамата трябва да се направи диалог на сцената, без да има говор. Тогава трябваше да се измислят движения, които да не наподобяват танца или глухонемия театър. А това никак не е лесна работа.
[pullquote_right]МАРСЕЛ МАРСО ИМАШЕ 12 ХОДЕНИЯ НА МЯСТО, АЗ ИМАМ 27[/pullquote_right]
- Кажете повече за азбуката на пантомимата.
- Има най-различни ходения на място, например. Илюзията по такъв начин трябва да бъде представена, че публиката да има абсолютната представа, че вие правите именно това. Но когато ходите, не се замисляте как го правите. В движението трябва да липсва всякакво натоварване. Ходене в пясък, във вода, срещу бурята. Марсел Марсо имаше 12 ходения на място, аз имам 27. Как се дърпа въже, качване по стълби, слизане… Такива неща.
- Вие познавате добре израженията. Какви хора виждате по улиците?
- В последно време българинът не е щастлив. Той е забравил да се усмихва. Това е много далеко от него, вече. Българинът не се радва, очите му са тъжни. Човешкото тяло има 638 двигателни мускула. На лицето има такива, които не се контролират волево и веднага се хваща лъжата, например.
- Хората, може би, не осъзнават това. Каква е препоръката ви към тях?
- Да, те не го осъзнават. Българинът е забравил да се усмихва, защото му е отнета надеждата. Той няма на какво да се опре. Излязох да пия с колегите кафе на главния булевард в Димитровград. Какво да ви кажа… Видях на една будка 6-7 човека да търкат талони. За да стигнеш дотам, означава, че нямаш никаква надежда. Това е страшно. Този, който пуска такива игри, стъпва на последното стъпало на надежда за хората. Идете и вижте! Търкат и няма печалба, вземат следващия талон…
- Къде е изходът, според вас?
- Аз лично в момента изход не виждам. Далеко съм от политиката. Не съм присъствал на нито един митинг – на „червени“ или на „сини“, или на каквито и да било. По-близо съм до анархизма, отколкото до някакво стадно чувство.
[pullquote_right]УМОРИХ СЕ ДА ЖИВЕЯ. ДРУГ ЧОВЕК СЪМ[/pullquote_right]
- Имал сте нелек живот. Как успяхте да изплувате и каква равносметка си правите?
- Пантомимата много неща ми отне, като човек, но много ми и даде. Тя изгради в мен жестока дисциплина върху тяло, воля, всичко. Казвал съм го, не страдам от комплекси. Аз съм бил алкохолик, но един ден написах къс разказ: Умори се да живея. И този ден аз престанах да пия. Голямо премеждие имах. Хора искаха да посегнат на живота ми. Успях да се спася… Онзи човек остана там горе, на Витоша. Оттогава съм друг човек. Предишният беше страшно амбициран, искащ да учудва света. Сега се радвам на най-малкото нещо. Най-важното за човек е да знае колко струва.
- Лъже ли актьорът на сцена, като влиза в роля?
- Той се преобразява, играе. Има различни видове техники и школи. По Станиславски – актьорът трябва да се потопи в обстоятелствата. Школата на Брехт казва, че образът трябва да се гледа отстрани, не да се въплъщаваш в него. В школата на Гротовски търсят в образа енергията, не толкова визуално как изглежда.
- Мълчанието, казват, е злато. Вашата игра често е мълчалива…
- Ако беше така, щях да бъда милиардер, но живея на квартира. Така че, не е чак толкова голямо злато. Разбира се, в поговорката има друго послание
- Какво е за вас Словото?
- Словото е дадено да се прикрият мислите на човека. Никога не можеш да разбереш дали е истина или не.
- Бягство ли е сцената за Вельо Горанов?
- Сцената е моят живот. Аз живея там. Тя ме върна към живот. Преди 6 години ми откриха тежка болест. Даваха ми 2-3 месеца. Качих се на сцена и продължих да живея.
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
