[quote]В ЩАТИТЕ ВСИЧКО Е УЛЕСНЕНО, ЗА РАЗЛИКА ОТ ТУК, КЪДЕТО ВСИЧКО СЕ ПРЕОДОЛЯВА[/quote]
Някои казват, американците били прости. Не, те просто са практични. Всичко така са направили, да им е невероятно лесно. Всяко нещо, за което се сетиш, е улеснено. Докато у нас, всяко нещо, с което се сблъскваш, е направено така, че с героични, често безсмислени, усилия да го преодоляваш. Янките имат правила, които стриктно се спазват. Може би е така заради възпитанието, но по-скоро в основата стоят санкциите. Там за всяко провинение си носиш отговорността. Санкциите не само са големи, но и се изпълняват. Това казва димитровградчанинът Костадин Колев, който повече от месец бе на Нантъкет – Острова на богатите. Там от 13 години работи дъщеря му Мария Димова, като мениджър на рибен магазин, отишла, в началото, на студентска бригада.
Хазайката на Мария – Ан, отдавна ни е поканила със съпругата ми, но не се отдаваше случай да отидем. Такава възможност се появи за мен през лятото. Прекарах на острова от 11 август до 14 септември. От време на време ходих в магазина, когато имаше нужда, да помагам, започва разказа си димитровградчанинът.
Приключенията, както казва той, го търсят навсякъде. Започват още със заминаването. Със самолет стига до Франция, откъдето лети за Съединените щати.
На летище „Дьо Гол” в Париж – голяма главоблъсканица. Оглеждам се, гъмжило, не можеш да разбереш кой накъде върви. Случаен човек ми помогна да стигна до самолета. Кацнах в Бостън, където за мой късмет, се сипе страшен дъжд, мърдане няма. Отивам при охраната, питат нещо на английски. Пичове, този език не го говоря, казвам, и показвам с жест. По едно време един вика: Тикет, плийз. /билета, моля, англ./. Сетих се какво иска и му го показах. Като видя, че имам билет за връщане, успокои се, удари печата. Имах и проблем с багажа, обаче някой извика на служителка, по името разбрах, че е българка, която ми помогна, споделя преживявания нашенецът.
СВЕТЪТ Е МАЛЪК
Оттам тръгвам за острова, първо с автобус. Мария ми беше казала, че телефоните са 25 цента, но ги променили на 50 цента и не можах да й се обадя веднага. Качих се в автобуса и моля една жена: Дай да завъртя едно телефонче! По жестовете се сети, даде ми апарат, звъннах на дъщеря ми да е спокойна. Стихнах до град Хаянис, близо до мястото, откъдето тръгват фериботите за Нантъкет. Помолих жената да ми викне такси. Пристига едно и докато слагам багажа, американката се разговаря с таксиста. От дума на дума, стана ясно, че е от България. Иван се оказа не само от нашата страна, но и живеел в Димитровград. И аз съм от Димитровград, казвам му и го питам къде живее. На ул. „Волгоградска“, отговаря той. Викам, това вече прилича на майтап. И аз живея на същата улица. Какъв ти майтап – Иван се оказа и съученик на по-малката ми дъщеря Нина, от СОУ „Любен Каравелв“, която в момента работи в София. Шеста година карал таксито зад Океана и нямал намерение да се прибира в родината. Момчето ме заведе направо до гишето за билет за корабчето. Пари не ми взе.
Качих се на ферибота. Продължава да вали, вали, пък аз по гащета и тениска. Един човечец седна срещу мен. Изкара телефонче и аз го помолих да ми даде да се обадя. Стигнахме другия бряг, качих се на такси и докато стигна до хазайката на Мария, направо почнах да треперя от студ, дадоха ми одеяло да се стопля. Положението се поуспокои, дъждът спря, започна пребиваването ми на острова. Мария през деня беше на работа, а аз помагах с каквото мога насам натам. Въртя се в градината на хазайката, но не знам езика. Работодателят на дъщеря ми – Бил Сандоли ми даде една голяма Тойота, автоматик. Никога не бях карал такава, не мога да тръгна. Ама, дето викат – на лесното бързо се свиква, разказва Колев.
КАЙМАКЪТ НА АМЕРИКА
Сандоли направи най-точната характеристика на Нантъкет. Това не е Америка, това е каймакът на Америка, казва. Това се доказва и от цените на къщите, най-евтината – 1,3 млн. долара. В пика на сезона, седмичният наем е 5000 долара.
Всичко се върти около парите и почти само за това говорят. Там видях истински дъжд от пари. Никой не пазарува с карти, може би заради бакшишите. Истински Вавилон – черни, жълти, бели…, в мирно съжителство.
Житейските забавления на Джо, приятелят на хазайката, са да изпие един бъдуайзър в събота и в неделя да иде на църква. А пък Ан свири в оркестъра на една от църквите, седем на брой. Ама няма начин, те разчитат на сезона и затова са под пара. Другите, туристи, ги търсиш на плажа или бирарията.
Кариерата ми на англоговорящ приключи, когато дойде една приятелка на Мария, Сюзън. Приготвях риба. Реших да се изфукам, че съм добър готвач, но вместо да кажа: Ай биг кук, казах биг кок /мъжко достойнство, англ./. И гледам, Сюзън взе да кърши ръцете. В този момент влита Мария и ми се накара да внимавам с езика.
Пратиха ме да купя Прошуто Американо от маркета, показаха картинка на прасе, казаха да го търся при сирената и ми дадоха бележка. Не успях да го намеря. Встрани гледам едно момче, на баджа му пише Нестор. Реших, че е нашенец, но после прочетох – Турки. Комшо, викам го и му показвам какво търся. Той взе бележката, но някой му звънна и изчезна с нея. После се върна и започнахме да се оглеждаме за прошутото. По едно време разбрах, че ме пита каква картинка има. На мен ми прищрака и викам: Домус, Домус /прасе на турски/. Веднага ме хвана за ръката и ме заведе където трябва. После като разказах, всички паднаха от смях. Такива неща стават, като не знаеш езика.
Не ми хареса, че се хранят много бързо. Една вечер Сандоли ни заведе на ресторант. Докато се огледам, около нас хората по масите се смениха. И сервитьорките все гледат да ти отмъкнат чинията. Една от тях посяга да вземе моята. Аз инстинктивно казвам: Не пипай! Направо се сащиса момичето, защото се оказа българка.
На острова има много българи. Според хазайката, регистрирани са около 3000 наши
сънародници. Имало и много българчета в училището. В супермаркета, например, за стоките по стелажите се грижат българи, както и на касите. Само викнеш на български и веднага някой ти се притече на помощ. Направо сме го превзели този остров. Повечето споделят, че са студенти на бригада, доволни са, но усещат носталгията.
КАУЗА ЗА ВСИЧКИ
Направи ми впечатление, че почти всеки на Нантъкет е в някаква кауза и помага с каквото може. От друга страна, хората са осъзнали, че островът не бива да се пренаселва. Имат т. нар. „Ленд банк” /банка за земя/. Всички дейности се облагат с 2% данък и парите се влагат в нея. „Ленд банк” изкупува стари къщи и ги разрушава, за да има повече природа. Купи ли банката дадено място, трудно можеш да получиш разрешение да строиш там. Подобно нещо може да се въведе на нашето Черноморие, което е бетон до бетона.
Най-интересното е, че в Нантъкет кмет няма. Управляват го 5 човека, макар че се говори за промяна на това статукво. С приятели спорим. Ти гледаш какво изкарват, ама не гледаш какво харчат, ми казват. На мен не ми се наложи да правя големи харчове. Но пак казвам, има правила, които ти създават невероятното усещане, че животът ти принадлежи. Така завършва разказа си Костадин Колев, изпълнен с приключения и емоции, в пътя му до Нантъкет и назад.
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
