ТУК ПРЕЗ 1206 ГОДИНА БРАТЪТ НА БАЛДУИН – АНРИ ПОЛУЧАВА ЛАТИНСКАТА КОРОНА
На 47 км. от Хасково и на 12 от Кърджали, крепостта Моняк, по-точно останките й, са сред големите ценности на Родопите. От една страна – тук е избран Анри – владетел на Латинската империя след Бодуен /Балдуин/. Което, все пак, й отрежда място в европейската история. От друга – такива гледки се разкриват от височината с руини и скали, че наистина секва дъхът. Стремиш се да попиеш всичко, щракаш с фотоапарата, позираш на някоя скала – да щракнат теб, опитваш да си представиш как е изглеждало всичко преди години, докато времето отлети и разбираш, че отново трябва да се върнеш тук.
ГОДИНИ НА СЛАВА
Моняк е българското название на средновековната твърдина. Автентично е гръцкото Мнеакос. Според проф. Николай Овчаров Мнеакос е бил център на областта Ахридос през ХII – ХIV век. Гръцки извори – Георги Акрополит, свързват крепостта с българо-византийската война от 1254 – 55 година. Тогава младият български цар Михаил II Асен предприема поход за връщане на изгубените в началото на управлението си южни земи. Превзема почти всички укрепления в Централните и Източни Родопи без Мнеакос. След няколко месечна обсада войската му се оттегля под натиск от силите на император Теодор Ласкарис.
В по-ранно време – 1205 – 1207 г. крепостта е с важна роля в българо- латинските войни. Попада и в описанията на френския хронист маршал Жофроа дьо Вилардуен. Именно той документира избирането на Анри за император на латините, под стените на Моняк. Как става?
Първоначално кръстоносците от IV-я поход губят сраженията с войските на цар Калоян. В плен на българите – край Адрианопол, попада дори самият император Балдуин, а цветът на рицарството му е погубен. Бойното щастие не е на тяхна страна и в други битки – Сяр, Филипопол, Русион. Обрат идва едва в 1206 г., когато братьт на Балдуин, Анри, успява да събере войски и навлиза в Източните Родопи. От Адрианопол кръстоносците тръгват по течението на Арда, превземат крепостта Фраим, чийто останки и днес личат недалеч от стената на язовир Студен Кладенец, и стигат Мнеакос, изписвана от Вилардуен като Мониак. Там Анри разполага лагера си, изпраща част от войската към Стенимахос /Асеновград/ да освободи обсадения барон Рение дьо Три, а самият той подготвя щурма на извисяващата се в скалите твърдина. След няколко дни отрядът изпратен към Стенимахос се връща с дьо Три. От него рицарите научават, че плененият им император е умъртвен в Търново. Събира се баронски съвет и избира за приемник на Балдуин брат му Анри.
Следват бурни и превратни години с битки, войни и нашествия. Твърдината преминава в български ръце, после отново в гръцки. Стига се до положение в 1343 г. Ахридос да има двама архонти – български в близкия Перперикон и византийски в Мнеакос. Надделяват византийците, но няколко месеца по-късно в Източните Родопи проникват османски турци под предводителството на Омур бей. Със сражения до последно, за което свидетелстват и останки на войни-защитници край вратата, така, както ги и застигнала смъртта, ордите превземат твърдината. Това слага край на историята й като действащо фортификационно съоръжение.
НАГОРЕ, НАГОРЕ…
Следва новата служба – на съвремието. Като туристическа дестинация. Макар в България много туристически дестинации да са такива като потенциал, не и като състояние. Моняк е пример. Че е била обект на някакъв европейски проект, свидетелстват поставени тук-там ръждясали табели. Има и две-три избелели инфо табла. Като се добавят още толкова упътващи знаци, комай изчерпваме улесненията. Затова, по-сигурно е, запътите ли се натам, подгответе се чрез интернет.
Отправна точка за крепостта е село Широко поле, източно от Кърджали. Ако се пътува от града, към Моняк се завива преди разклона – вдясно. Има стрелка, стига да се забележи. Другият път е откъм Хасково, през селата Манастир, Звиница, Чифлик, Горна крепост. Последното село, впрочем е под Перперикон, така че, двата обекта могат да се съчетаят. В самото начало на Широко поле се излиза на У- образно кръстовище. Държи се посока дясно. Минава се малко мостче, след което се завива, почти под обратен ъгъл, пак вдясно. Кара се все нагоре по асфалтов път. След около километър се стига до равно място с малка къща и обяснителна табела за историята на твърдината – до нея. Има и стрелка за посоката, но е така изтрита и ръждива, че само по пътя на логиката може да се разбере ролята и. Иначе насочва към черен път, посипан с трошляк, по който се поема. С нормална кола по него без проблем се изминават 500-600 метра. При повече кураж – още малко – до ясно видима, вече, информационна табела. Там обикновената кола може да се остави. За паркиране има достатъчно удобни места. С високо проходима обаче се стига и до самата крепостна порта, въпреки че първите 100 метра са отчайващи – дълбани в камък /не от византийци/, неравни, с дупки от стичащи се води. Разходката, все пак, е за предпочитане. Стръмнината не е голяма, върви се през широколистни и борови гори, откриват се, още тук, прекрасни гледки към Кърджали и ширналият се в ниското язовир.
С ОРЛИТЕ
Качи ли се човек горе и случи ли се ясен ден, дъхът секва на минутата. В ниското са синьо-зелените води на Студен кладенец. Брегът лъкатуши в красиви извивки далече към хоризонта. Там, някъде е и самият град. По-близо е промишлената зона с комини и кариери. В есенния ден спускащите се към брега дървета са оцветени в зелени, жълти и огнени багри. През зимата, естествено, цветовете са други, но този пътепис е от есента. …Реят се орли. Планират спокойно, приближават, размахват отново криле и стават като точки във висината. Кръжат. В един момент прелитат толкова близо, аха, да докоснеш някой с ръка. Какво ли виждат? Сигурно повече от посетителите с бинокли, но имате ли такова пособие, все пак, не го забравяйте. Макар и без него видяното да препълва очите. Красотата е навсякъде. В ляво и дясно, нагоре, към птиците, надолу към скалите и проломите. Красотата е и между рухналите кули на крепостта, заемаща някога площ от 50 декара, и на другия бряг, където на юг е село Лисиците с въжения мост към него, пресичащ язовира. В източна посока „на ръка разстояние” червенеят покривите на Широко поле и Звезделина, тъмнеят гори, между тях и край тях – омагьосващата зелена вода. Далече, далече, към изток. От където са идвали, накъдето си отивали безбройни войски. А тя е все тук. От векове. Мнеакос – Моняк, твърдината на скалите. С руини, видели мир и бран. Възпирали врагове, приютявали беззащитни. Оцелели, за да служат по свой начин и на съвремието.
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
