Индивидуалните мнения в България не са много за предпочитане, когато става дума за хора с позиции. В политиката личи най-добре. Да вземем за пример избраник на народа, попитан за проблеми с негов колега или за криза в партията. Нещо толкова актуално в последно време. Обикновено, изказванията са от рода: Той не е разбрал, не бива да се приема като грешка, човешко е, криза няма, а оптимизация, неправилно го обвиняват, вижте ги тях… Отвсякъде личи, че иска да каже други неща, като например: Как можа, не го ли е срам, потопи ни, затъваме яко… Но не го казва, не е искрен. На противоположни мнения са от противниковия отбор, защото: тези не са наши. Можем да си позволим да ги громим по всички линии.
Интересен аспект е преминаването от един отбор към друг. До вчера конкретният, пак да речем – политик, сипе хули срещу едните, но от днес величае „новите наши“ или си мълчи като риба, защото продължава да е около баницата.
Подобно поведение се среща не само в политиката, а и в други сфери. Сещам се за епизод от легендарното предаване „Улицата“: Кръстьо Лафазанов – подчинен, а Христо Гърбов – шеф. Подчиненият казва: Шефе, ти си голям… В това време шефът го стопира, благодари и обяснява на зрителя: Той иска да ми каже, че съм гъз, затуй го прекъсвам… Но с изненадваща промяна на словореда, подчиненият гордо: Гъз си голям, шефе. Вижте скеча във видеото, отдолу.
Сценката не е много далеч от действителността. Мнозина искат да кажат такива неща, но не го правят, ако са наредени някъде. Като изключим чисто комичния момент и крайност в изказването, стигаме до това колко хора са самопринудени да си мълчат или да сипят само суперлативи, ако става дума за нашия отбор. Обобщено: За наш‘те или хубаво, или нищо! Последното ги превръща в мъртви душици. Ама, какво да правят, такава е системата. Опитат ли се да променят нещата и да изразят лична позиция, могат да се окажат аут. Или пък някой ще ги порицае, че въобще са си позволили да говорят негативно за наш‘те или нашия. Чудя се, какво виждат тези хора, когато застанат пред огледалото. Едва ли са се промили дотолкова, да не разбират, че това не са техни мисли.
Не бива всички да се слагат под общ знаменател. Разбира се, има и такива, които въпреки възможните последствия, казват нещата каквито ги виждат. Последствията могат да бъдат от различно естество – да настъпят или не, да са положителни или отрицателни. Зависят не само от това какво се казва, но и от начина, по който се казва. Едно и също нещо може да се представи по различни начини – като обида, възхвала, да предизвиква различни реакции, но смисълът да е един и същ. Така че въпрос на индивидуално чувство е как да бъде направено. Малцина са хората, успяващи хем да кажат каквото мислят, хем да са угодни на системата и да не бъдат порицавани от свои и чужди. Оттук, различни са начините, по които се гледа на такива хора. Те могат да изглеждат като странници, чудаци, остриета, черни овци или откровени глупаци влезли в светлината на прожекторите. Изключвам случаите, в които се говорят неистини или алабализми, макар казани или направени така, че да радват ухото или окото. Веднъж преподавател бе казал за контролна работа: Красиво написани глупости.
Кое е по-добро, да се открояваш – положително или негативно, или да си гайка от системата, зависи от цената, от облагата, от морала. Ако получиш тлъст договор, вероятно много ще се замислиш дали да го отхвърлиш само защото си се скарал преди време със собственика на фирмата, например.
Независимо от различните гледни точки, неискреността личи. Тя и подобни на нея раждат друга уродливост – масови негативни мнения, личащи в социалната мрежа. Изключвам случаите, когато такива са оправдани и са си на мястото. Но и под много положителни, не минава без негативни писания. Няма какво да се каже повече, нещата се виждат. И тук се забелязва феноменът „наш‘те“. Често, ако за наш‘те се твърдят негативни неща, се подхваща същата защита – не е вярно, нищо не разбирате, вижте се ваш‘те… И обратно.
Няколко са причините за подобна реакция. При една от тях малкият човек вижда неискреността и реагира негативно. Не го интересува изобщо какво се пише, какво се казва. Важно за него е да покаже, че не е доволен, по принцип. Подчертавам – по принцип.
Друга причина също заслужава внимание. Става дума за изхвърлени от системата хора, например. За подобен човек може да се окаже, че /вече/ не е нито от „наш‘те“, нито от „ваш‘те“, нито „от техните“. Предполага се, че такъв може да изпуска нервите си, необременен от самопринудата да си мълчи или да говори само суперлативи. До момента, в който отново е край баницата, или реши, че вече няма смисъл, или стане нещо друго. В крайна сметка, като сложим чертата, остава само разделението. Защото не сме племе, както писах преди време.
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
