Символната дата 10 ноември, когато разказват, паднал комунизмът в нашата страна, е добър повод да поразмишляваме за т. нар. преход, за който периодично се обявява, че е свършил. Фактически е вярно, че преходът свърши преди много време, ако гледаме технически на нещата. Може би, още с първата-втора нова власт след 1989 г., защото тогава бе обявено, че „превключихме“ на демокрация… Но ефектите остават за много по-дълъг период от време, с различни вълни, свързани не толкова с практическото изражение на живота, а с начина на мислене, поведение, разбирания.
В момента се намираме във втората-третата вълна на прехода. Първата вълна обхвана възрастните хора в началото на промените, които през 1989 г. са били на възраст около пълнолетие и по-големи. Такива са живели достатъчно при предишния комунистически строй и имат реални впечатления от него. При тях кашата е най-голяма, в мисловен план, защото мозъците им не могат просто така да „превключат“ на новия режим. Това ражда двойнствена идентичност. От една страна са в новото, от друга – в старото, твърдо. Новото се изразява в различни нови порядки – от пътуването спокойно в чужбина, през свободното изразяване, начина на обличане, постоянната поява на нови стоки. След известен период от време започват да се моделират и мисловните конструкции, когато обаче се появяват много грешки в „компютъра“.
Генералната грешка е по линията колективно-индивидуално. Комунизмът толерира колективизацията във всичките й форми, включително мисловната. В него сме „ние“, „заедно“, „колективът“, „масата“… Човекът в този строй може да бъде индивидуалист, но ако не нарушава разбиранията на колективното съзнание, каквото и да означава то, или ако го прави без никой да разбере. Демокрацията запазва здравословното количество колективизъм, но водещ при нея е индивидуализмът. Та така, за грешката. В момента на преход, редовият човек – осъзнава или не, изпада в криза. Довчера му е обяснявано, че колективът е над всичко, днес слуша, че държи съдбата в ръцете си и да се оправя сам, индивидуално, както може, разбира се, с помощта на държавата. В развитите демокрации вероятно нямат такъв проблем, защото отрано си знаят, че сами трябва да се справят. Последните ще имат голям проблем, ако преминат към колективна система и то не толкова заради самата система, а заради „превключването“.
Както колективизмът може да бъде краен, така и индивидуализмът, обаче. България е пример за това. Веднага след момента на прехода, държавата като такава се изпари, без никакво съмнение. Започна да се изгражда нова и ми е трудно да кажа дали процесът не продължава и днес, но по-скоро – да. За всички е ясно какво стана в първите години, на липсваща държава – освен хубавите приказки и действия, появиха се мутри, рекетьори, хора на далаверата… които станаха държавата. Същите тези, няма как, имайки огромни количества пари, влязоха във властта – дали пряко или зад кадър. Именно в този момент от изграждане на новата държава се намираме. Той е невидим пряко, но всички го усещат, най-малко по джоба си.
Така че преходът не е свършил, свършила е само пряко видимата му част. А доказателство е крайният индивидуализъм, обхванал всеки един. Казвам всеки един, защото дори да имаш някакво добро отношение към общността, индивидуализмът е станал толкова краен, че те похлупва, без условия. Вземете протестите. Днес протестират едни, утре други, след това трети, четвърти, пети… но почти никога заедно. Изключение правят случаите, когато протестът, лека-полека, се разраства и индивидуалностите се нагласят на тази честота. Ама вземете и официалните празници, които се възприемат като почивни дни, т. е. тогава народът е за риба, примерно, не на площада. И сега да си представим една манифестация отпреди 1989 г. – усмихнати пременени махащи със свежи цветя и знаменца изключително много хора по улиците, които не искат да свалят никой. Спокойно, изказването е иронично, но нямаше да бъде такова, ако беше изказано преди 35-40 години. Днес ни е ясно, че огромна част от тези люде са ходели по принуда да манифестират /„протестират“/. Както ни е ясно, че ако в Северна Корея те забележат да не се усмихваш или плачеш когато трябва и както трябва, може много бързо да изчезнеш.
И така, стигаме до противопоставянето между колективно и индивидуално. Ще ги разгледаме по подобие работата на мозъка, на когото лявото полукълбо отговаря за дясната част, а дясното полукълбо за лявата част. Ще се върна към двойнствената идентичност, посочена в началото. Днес ни се казва, негласно, че трябва да бъдем индивидуалисти, че е добре да го искаме, че смисълът на демокрацията е всеки да държи съдбата в ръцете си. Само че в мозъка става каша, защото той все още живее с (в) колективно съзнание. Всичко това избива в пълно безразличие у мнозинството от хората. Конкретният човек го карали преди да ходи на манифестация. Днес, припознавайки без да осъзнава някакъв такъв образ, не отива на протест, празник или друго масово събитие, освен ако не е пряко засегнат. Или ако не става дума за някакъв келепир – безплатна бира, мезе или направо „сухо“…
Още един аспект, свързан с преяждането. Ако не сте яли 2-3 дни и след това отрупат масата с най-любимите ви храни, голяма е вероятността да се натъпчете сериозно. С други думи, преди 1989 г. липсваше индивидуалното (като храна), за разлика от колективното. Нормално е в годините след това голяма част от хората да започнат „да преяждат“ с индивидуалното. Иначе казано, това което липсваше преди, липсва сега и обратно. Днес липсва колективното, в някаква нормална степен, преди – индивидуалното, в някаква нормална степен. Сега всеки се е затворил в черупката си, играейки си на „индивидуална личност“. От друга страна, все още е в колективното, защото то е било водещо.
Все пак, има някакви „общности“, които обаче са обединени, до голяма степен, за да смачкат други „общности“, колкото и крайно да звучи. Тук ще обясня парадокса, тръгващ от преяждането с индивидуалност, преминаващ през все още тегнещият краен колективизъм в съзнанието. Политическата система е идеална за пример. Общо взето, идеята е следната – от нашата партия смятаме, че ние и само ние сме прави, другите трябва да се слеят с нас (разбирай – да изчезнат), защото нищо не могат да направят пред „истината“. В отсрещната партия също мислят така. Всичко това се проявява в самия живот. Назначаваме само наши хора или удобни, които не подлагат или не биха си позволили да подлагат под съмнение каквото и да било. И като сме само „наши“, можем да си раздаваме едни неща под масата… В споровете по кафенетата също се проявява – не се опитвам да разбера гледната ти точка, а да я преборя и да ти покажа „истината“, до която ти си толкова далеч…
Да се върнем на вълните, иначе казано – поколенията, за да обобщим. Първата вълна, както казах, са навършилите пълнолетие и по-големи в началото на 90-те, които имат преки впечатления отпреди 1989 г. Втората вълна са тези, които едва са закачили от предишния строй, но помнят. Третата вълна са тези – днешните младежи, които няма как да помнят, но им разказват и четат – какво и как е друг въпрос. Основната идея е, че живеем и в новото, и в старото, едновременно. Тук се коренят причините за проблемите ни. Всичко останало са разклонения.
В този ред на мисли, колко вълни трябва да минат и кога ще се оправим, в ментален смисъл? Краткият отговор е: Май, никога. Има една приказка, че колкото време си стоял под един строй или система, толкова време трябва да мине, за да се изчисти съзнанието. В сметката влизат 500 години турско робство, известен брой години царизъм, фашизъм, комунизъм, така че сметнете сами кога ще се оправим. Като добавим и това, че живеем на кръстопът, имащ своето значение в исторически план… Така че не се впрягайте, а си живейте живота, защото не можете да изпреварите времето.
Снимката е правена в Исторически музей – Димитровград