Журналистката Маргарита Симеонова за гражданското общество в родния град: Какво стана с него?

В София не мълчат. В провинцията – Нирвана за посредствеността

Маргарита Симеонова е родена в Димитровград. Дългогодишен журналист и общински съветник в предишен мандат. От три години е в София. Когато се завръщам, виждам един друг Димитровград. Помня го млад, шумен и пъстър. Липсва ми тази атмосфера, казва тя.

  • Марго, какво те отведе в столицата?
  • Не беше в плановете ми да напускам Димитровград. Причината е прозаична – директорът на театъра ме изхвърли и останах без работа и възможност да се грижа за себе си. Когато човек е в беда, отива при близките си. Дъщеря ми и семейството й са в София и отидох при тях. Хем да се лекувам от обидата, хем да преживявам. Не ми се иска обаче да се връщам към тъжното си заминаваме от родния ми град. За втори път ми се случва „тази чест” – да нямам място в мястото, където съм родена и прекарала съзнателния си и професионален живот. За този случай има древна мъдрост: „никой не е станал пророк в родния си град”.
  • Колко често си идваш в Димитровград?
  • Нямам възможност да го правя често. Съдбата ме възнагради с най-приятната грижа – да отглеждам малкия си внук. През три месеца съм у дома. Всеки път тръгвам с вълнение. Предварително вече имам уговорени срещи. По пътя ми звънят приятели, за да ме питат докъде съм стигнала. Вярвай ми, много е хубаво някой да ти каже: „Идвай си! Затъжих се”… И веднага след табелата „Димитровград” ме лъхва пустота…
  • Как ти изглежда Димитровград от разстояние, в сравнение със столицата?
  • София е един прекрасен град за живеене, особено ако искаш да правиш нещо за себе си. Съжалявам, че след като бях се устроила тук, се върнах през 2006 г. Щях да си спестя много огорчения и разочарования. Но щях и да изпусна много от това, което преживях: интересни избори, работа в поредния нов вестник, дейност в Oбщинския съвет… И толкова много приятелски срещи и разговори през годините, които нямат цена! В София имаш избор. Има места и хора, които не се страхуват да те изберат, ако си заслужава. Има прекрасни книжарници. Места, където можеш да останеш сам. Такива, където ти е хубаво да си част от много хора – предимно млади. Театри, в които гледаш истински театър, а не халтура. Концерти. Оригинални творчески и поетични вечери. Радвам се, че в София мога да срещна личности като Атанас Капралов, Жанета Стойкова, Владимир Пенев, Людмила Тошкова, Георги Проданов – димитровградчани, които са се доказали в областта, в която се трудят. И ми е тъжно, че те напуснаха града преди време. Че не са „добре дошли” по празници и събития в него. Абе, няма какво да си кривим душата – този град има всичко, за да те кара да се чувстваш и да живееш добре.

Харесваше ми тишината в Димитровград. Сега плаши

  • Казват, че Димитровград обезлюдява. Запазил ли се е духът му?
  • Категорично се е обезлюдил! И в прекия, и в преносния смисъл. При всяко идване го установявам. Преди ми харесваше, че е тихо и по улиците няма навалица. Сега празните широки булеварди, безбройните тъмни прозорци вечер, тишината още по здрач, ме потиска. И плаши! Дори в пазарните дни е шумно само там, където са павилионите на търговците. Празнотата е превзела, сякаш, жизненото пространство. Чувстваш се малък и изоставен по улиците и край потока от коли, който е единственото доказателство, че това не е село. Пусти са знаковите кафенета. Парковете. Градинките, където някога ехтеше детска глъч, бабите плетяха, а пенсионерите мятаха карти на чашка бира… Когато се завръщам, виждам един друг Димитровград. А аз го знам през различни години и периоди. Помня го млад, шумен и пъстър. Това ми липсва. Знам, че има обективни причини. Но се досещам и съм свидетел и на процеси, които допринесоха да не сме 50 000 само в града и селата ни да са населени с хора. Ето, през изминалата година са се родили едва 192 деца. За какво говори това? За липса на млади хора. И за това, че те не се чувстват уютно и сигурно тук за децата си… Болницата ни вегетира – база има, но липсват лекари. Сърдят се димитровградчани, че в нея работели предимно пенсионери. А как да дойдат тук млади специалисти? Какво им предлага нашият град? Жилища ли, пациенти ли, възможност за кариерно израстване ли, добра жизнена среда ли? … Учудвам се, че за тези неща се говори под сурдинка, или изобщо не се говори. Че гражданите се примириха, че повярваха, че от тях нищо не зависи. Че няколкото площадни празника им затвориха очите… Някога тук имаше гражданско общество, какво стана с него? Чувам, а и имам лични впечатления, че всеки се е свил в черупката си. Причината? Една част се страхуват  за заплатата си, други са избрали да служат, за да живеят спокойно. Разбирам как в пет без десет преди Коледа се връчват предизвестия за пенсиониране на специалисти, които са доказали какво могат с годините. Че мъж в разцвета си, баща на две деца, икономист с управленчески опит, останал без работа и… си теглил куршума. Познати ми признават, че търпят капризи и своенравия, защото се страхуват, че ако реагират, ще останат без препитание… По съображения извън мен няма да спомена какво ми разказват работещи в четиринадесететажната сграда… Какво е това? За какъв дух говорим? В кое време живеем? Кому е нужно това лицемерие, конюнктурщина, примиренчество?

Доброто отношение на съгражданите ми стига

  • Разбирам, че си идваш през два-три месеца. Поддържаш ли контакт с приятелите си?
  • Разстоянието и времето наистина са проверка на чувствата и отношенията. Честно казано, боях се, че връзката ми с родното място и тези, които смятах за близки, ще изтънее… Не се оправдаха страховете ми! И съм щастлива от това. Редовно се чуваме по телефона. Няма важно събитие, за което да не съм информирана. Зная за културните и социалните прояви. Когато съм тук, участвам в тях. Пишат ми много хора, засвидетелстват ми уважение по поводи. А най-хубаво е като се завърна. Не ми стига времето да се срещна и наприказвам с тези, които познавам. Благодаря на всички, които ме помнят и ми поднасят ябълка или цвете, когато отида на пазара, на тези, които ми припомнят забравени добрини… В такива моменти загърбвам обидата и недооценеността и разбирам, че аз съм заслужила най-важното: доброто отношение на съгражданите си. Това ми стига. Знам обаче, че има такива, за които моето име е мръсна дума. На тях ще кажа, че тяхното мнение въобще не ме интересува.

Не дай си, Боже, да кажеш, че си разпознал корупцията

  • Как виждаш политиката, бизнеса, културата и развитието им на местно и национално ниво?
  • За съжаление, скептиците имат основание да повтарят до втръсване фразата, че политиката е мръсна работа. През последните години партиите станаха фирми – членовете им са поданици, а не хора с убеждения и идеи. Членството е начин да се уредиш – себе си и децата, доколкото е възможно. А не да работиш за утвърждаване авторитета на съответната партия и за добруването на хората в държавата. Опорочи се мнението за народното представителство, за държавното управление. Политик е лоша дума. Властват формални лидери. От екрана ни говорят фалшиви авторитети. Корупцията вече е стил на живот – не дай си, Боже, да кажеш, че си я разпознал! По ръководните места не са хора с доказан професионален път – там са наредени послушните и удобните. За морал на личността въобще не става дума… В София е малко по-трудно – гражданите тук не си мълчат всеки път. Но при нас, в провинцията, е Нирвана за посредствеността. Избираме когото ни посочат, забравяме кой кой е, гледаме да се наредим на хорото още в изборната вечер. На някои им се израниха лактите от лазене, за да получат работа, длъжност, проектче. Свестните хора се отдръпнаха – омерзиха се. Това направи услуга на Псевдите. Карат я както могат. Даже не се налага да мачкат несъгласните и недоволните – те сами се оттеглят. Комфорт! Няма конкурси, няма контрол как се ръководят хора. Колективът е стадо за стригане. Няма да ти повярва кметът, че изборът му не е правилен, не се опитвай да му кажеш… В столицата личи нивото в бизнеса – в добрия смисъл. Големи фирми – големи интереси. И тук обаче си има и шуробаджанащина, и принципът „свой човек” и удобен партньор. Но качеството на услугите е на ниво. Културата на обноските – също. Рядко ще ти се случи да не те посрещнат с „добър ден”, любезен тон и усмивка – и в магазин, и в учреждение. Конкурс има за почти всяка работа. И то не на ужким. Младите кадърни хора имат поле за развитие и получават добри заплати. Имам впечатления, че отношенията на работните места са съобразени – всеки се пази от конфликти и интриги, от нелюбезност и недооценка на колега. Помислете си как е при нас… Аз вече казах, че според мен София е университет за образованост и култура.  Театри – бол! С репертоар за всякаква публика. Изложби. Непрекъснато – премиери на книги. Щастлива съм, че бях на тази на нашата съгражданка Жанета Стойкова – „Да нахраниш анаконда”. Вечерта водеше проф. Любомир Стойков. Представи я Атанас Капралов. Имаше много млади хора и студенти. И димитровградска група!… В нашия малък град не могат да станат чудеса – особено като се има предвид, че има дефицит на хора. Вече и  на традиции и таланти. Комерсиалното измести класиката в жанровете. Ще кажете, такова е времето! Може, ама не! Освен време, в културата има стратегия, цели, има личности, които да им дават насока и цвят. Не може да не признаем, че съществуваше прекрасна писателска група – и там се открояват имената на Кръстьо Кръстев, Атанас Капралов, Ангел Ников и забравения, но много талантлив, Иван Гочев. Но доказани млади таланти има ли? Това, че Общината раздава пари за издаване на стихосбирки, често със съмнителна литературна стойност, е само добра идея, но не и начин да се изгражда културна среда сред пишещите. Опониращите ще ми кажат, че творческите кръжоци са отживелица, но даже и като такава липсват. Няма да се спирам на причините, които аз „виждам”… Основателна  гордост за града ни е Забавно-духовият оркестър. Заслуга за това обаче има диригентът Доцо Вътков. Като истински професионалист той подготвя години наред  един  талантлив музикант  и етичен човек за свой заместник  – Митя Йорданов. Маестрото показа на всички в сферата на културата как се работи с творци – как се изгражда колектив, как се гради имиджа му. И разбира се, в оркестъра има само талантливи и вече образовани музиканти. Много дадоха специалистите от културните институти в града: Исторически музей, Литературен музей „П. Пенев”, Градската библиотека, Клубът на дейците на културата. Хубаво е, че вече търсят публичност на това, което създават. Трябва им обаче повече помощ при нея  и участието на гражданите. Защото, каква полза от интересни инициативи, когато няма кой да ги види, преживее и оцени? Постоянният кръг ценители не е достатъчен.

Категорично, няма достатъчно медии в града ни. Погребах желанието, че ще пиша за читатели

Категорична съм, че градът ни страда от липсата на средства за масова информация. Ще кажете, има! Има, но не са достатъчни. Някои от тях не са и в състояние да създадат обществено мнение и да наложат авторитети в различните сфери  – и в културата също. Това обаче бе тенденция на управляващите – осигуриха си комфорт. Сега за тях се пише или само хубаво, или нищо. След няколко лета по-умните, които ще дойдат да управляват, ще отчетат грешката им. И ще я поправят, сигурна съм!

  • Какво остави в изминалата и какво очакваш от Новата 2018-та?
  • Погребах желанието да стана сутрин с мисълта, че днес ще отида на работа. Ще напиша няколко реда, които ще имат читатели. Че ще убедя Страхливия, че това го ограбва. Че ще предизвикам Лъжеца да каже своята истина. Че ще науча Глупака на мъдрост. Оставих надеждата, че Лошия ще открие добрината. Че Властника ще види човека. Какво очаквам ли? Да проговори внукът ми. Маргаритка да осъществи първата си голяма мечта. Лора да стане доктор на науките. Георги – да защити доцентура. Да са живи и здрави близките и приятелите ми. Да срещам недоброжелателите си. Да посрещам още и още слънцето. Да не позволя на Болката все още да ме победи. Искам малко от този живот – искам живот!

 

 

 

 



Полезна ли ви беше тази статия?

Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.

ПОДКРЕПЕТЕ НИ

2 КОМЕНТАРИ

  1. Ех, Марго, ако беше жив „Батьо“ щеше да каже:“Куршумено точна!“
    Аз пък ще ти отговоря със ей това стихотворение.
    Аз никой съм.
    А ти…?
    Значи сме двама.
    Тогава ражда се клеветата,
    и алчността ще ни раздели!
    Всеки сам ще си остане,
    наричайки себе си
    човек.
    Гордо сам ще крачи,
    в тоз живот превърнал
    се от нас самите
    в помийна яма.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашия коментар!
Моля въведете вашето име тук