Жив е той, жив е, там на Балкана

155 години изминаха от славния път на Хаджи Димитър, Стефан Караджа и юнаците им, към безсмъртието

контакти

155 години изминаха от величавия подвиг на войводите Хаджи Димитър, Стефан Караджа и четниците им, но България не е забравила героите. Отново сведе глава пред саможертвата им. В средата на този месец, под легендарния връх Бузлуджа стотици българи за пореден път изразиха признание към загиналите за свободата на Родината нейни чеда. Към падналите юнаци и последната им битка в Балкана.

Заупокойна молитва отслужиха Старозагорският митрополит Киприан и казанлъшки духовници, а почетен караул от 61-ва Стрямска механизирана бригада отдаде войнски почести пред паметника на героите. Официални лица коленичиха в  едноминутно мълчание, после поднесоха венци и цветя пред монумента им.

Както всяка година по това време, спектакъл – възстановка на боевете под връх Бузлуджа, дело на националното дружество „Традиция“ и регионалния клуб „23-ти пехотен Шипченски полк – Казанлък“ завърши честването. Легендарната битка и гибелта на Хаджи Димитър пресъздадоха 158 участници от 29 населени места в страната. 

Момент от възстановката на последния бой, от Национално дружество „Традиция“

ПЪТЯТ ДО ВЪРХА

На 6 юли 1868 година чета с двама войводи – Димитър Асенов и Стефан Димов преминава Дунава и влиза от Румъния в България. Димитър Асенов, наречен Хаджи Димитър е от Сливен, Стефан Димов – Караджата е от ямболското село Ичме, днес именувано на него. Под знамената им са около 120 четника от Северна и Южна България, Македония, Беломорска Тракия, емигранти в Румъния. Повечето –  млади хора, но и опитни хайдути, по няколко пъти водили битки в Балкана.

Колкото и да сме, ние сме решени да минем на нашето поробено отечество. Нашата цел ще бъде не да превземем Цариград, а да покажем на братята си как се умира за България. Нека всеки знае, че и нашите кости са в състояние да принесат своята полза, казва пред четниците Хаджи Димитър, при полагането на клетва, преди минаването през Дунава.

Преди преминаването на Дунава. Стара литография

Това става при свищовското село Вардим, вечерта на 6 срещу 7 юли 1868 година. За влизане в Родината четата се събира в  чифлик край село Петрошан, на 20-ина километра от Гюргево. Натам момчетата се придвижват на групи, преоблечени като жътвари, за да не изглеждат подозрително. Униформите обличат в последния момент. Те са от тъмносиньо сукно, в сиво е само Хаджи Димитър. Преди прекосяването на реката, всички полагат клетва за вярност към Отечеството и войводите.

Не след дълго са на родна земя. Земята, в която завинаги ще останат. Пътят на четата е кратък, трае само 12 дни от Дунава до Бузлуджа, но остава завинаги записан в историята ни. Защото е път на любовта към Отечеството, път на саможертвата в името на нещо по-свято от собствения живот. Бойците до един са знаели, че ще умрат, показват го думите на войводата, при заклеването. И, все пак, имало е надежда, че не само с гибелта си могат да допринесат за свободата. Надежда винаги има…

Целта е била на Балкана четата да действа като временно българско правителство, вдигайки народа на оръжие. Войводи и дружина вярвали, че готовността на народа за въстание е голяма, трябва само знак и боят за свобода ще пламне навред.

Илюзия е било. Но, илюзия от дистанцията на времето. Хаджи Димитър Асенов, като Раковски – идеолог на националноосвободителното движение, основоположник на организираната борба за освобождение на България, вярва, че с навлизането на добре организирани чети българинът ще добие кураж, ще се вдигне и ще победи. Вяра, не съвсем безпочвена,  предвид успехите на италианското националноосвободително движение, начело с Джузепе Гарибалди в което се включват и сънародници.

Знамето на четата

Като реализация на идеята на Раковски за четническа армия, през 1867 година в България са прехвърлени дружините на Панайот Хитов и Филип Тотю, подготвят се още няколко в Сърбия и Румъния, но усилията търпят провал. Раковски умира от туберкулоза. Финансирането става още по-трудно. Това налага замислените като отделни чети на Хаджи Димитър и Стефан Караджа да се обединяват, с равнопоставени войводи и двама знаменосци. Димитър Николов – Заралията носи единия байрак, Георги Чернев – другия. Касиер е братът на Хаджията – 25-годишният Тодор Асенов. Дружината, в състав 120 – 128 човека, според различните източници, е добре въоръжена, организирана, с висок дух. В ръководството са двама души с военна подготовка – Иван Попхристов, поручик на руска служба – началник-щаб и секретар, Еремия Българов, подофицер от сръбската армия – член на щаба. Неколцина от останалите са стари хайдути и войводи, водили преди свои чети. С боен опит са и Хаджията, и Караджата. Това обяснява успешната съпротива срещу многоброен противник и измъкването от постоянните битки по пътя към Балкана.

В БОЙ ОТ ПЪРВИЯ ДЕН

Сраженията започват от първия ден на българска земя. При слизането в местността „Янково гърло”, недалеч от устието на Янтра четата е забелязана от турски патрул. Затова решението е да се прекъсне телеграфа Свищов – Русе и по най-бързия начин да се стигне Стара планина. Край село Караисен обаче ги застига потеря. Срещу около 1000 башибозука дружината се отбранява организирано и с точна стрелба удържа до смрачаване. После успява да се измъкне. Тук падат и първите жертви.

След дългия нощен преход надеждите да се скрият в гора край село Горна Липница са попарени. Потерята ги открива. Пушките загърмяват отново. След време пристига и редовен аскер, който, докато четниците отбиват атаките на башибозука, прави опит да ги обкръжи. Маневрата не успява. През нощта дружината пак се измъква и продължава на юг. Премина покрай Бяла черква и пресича река Росица. Врагът е по петите им. Все по-многоброен. Битката до село Вишовград е жестока, трета за три дни. Падат още жертви и ранени. Боеспособни остават едва 85 четника, начело с двамата войводи. Но успяват да се измъкнат и от този капан. За да влязат в четвърти още следващия ден.

Чeтaтa нa Хaджи Димитър и Cтeфaн Кaрaджa в cрaжeниe c рeдoвнa вoйcкa и бaшибoзук – 8 юли (cт. cтил.) 1868 г. Снимка от Национален парк – музей Шипка – Бузлуджа

На 10 юли при село Канлъдере дружината попада под кръстосан огън. Решението е да се атакува височина, заета от аскера. Дадени са още свидни жертви. Между тях войводата Стефан Караджа, ранен на няколко места и заловен. Умира в затвора в Русе, 20 дни по-късно. Убит е знаменосецът Георги Чернев, заменен от Христо Македонски, според чийто по-късни сведения четвъртата битка „завлякла в гроба 27 четника”.  Братът на Хаджията – Тодор Асенов е тежко ранен. Ридът обаче е овладян и от по-добрата позиция оцелелите водят битка да късния следобед. С падането на нощта успяват да се изтеглят и най-после се откъсват от преследвачите. Стигат село Дебел дял, където оставят ранените.

На 18 юли останалите 58 души стигат Балкана, но група от 15-тина човека се отклонява. До Бузлуджа с Хаджи Димитър стигат малко повече от 40 четника. Там, в гората под върха, са обградени от войска и башибозук – около 700 човека. Сражението продължава повече от 3,5 часа.

Един по един четниците са покосявани от куршумите или загиват от удар на ятаган. Но никой не вдига ръце да се предаде. В тези сюблимни минути куршум улучва войводата. Тежко ранен, той се бори до последен дъх, стреляйки с револвера… Геройска смърт за героя!

Група от десетина души прави отчаян опит да разкъса обкръжението. По даден знак, те се спускат срещу идващите башибозуци, стреляйки. Измъкват се четирима от четниците, по сведения на Христо Македонски – той, Пенчо Стоянов, от Панагюрище, Андрей Марков от Шумен и Илия Николов от никополско. Раненият Марков умира по време на бягството, останалите стигат Света гора, където намират убежище в Зографския манастир.

… На върха стрелбата заглъхва. Аскер и башибозук се оттеглят. Остават труповете на убитите четници. Два дни след битката, на 20 юли (2 август), селяни от Крън, Енина и Шипка, с разрешението на властите, погребват народните герои. До Освобождението грижливите ръце на хора от околните села поддържат скромните им гробове.

НА ЛОБНОТО МЯСТО

Монументът под върха, издигнат от признателните потомци

На лобното място, признателните потомци вдигат през 1961 г. монументален паметник. Величествената фигура на войводата се издига между зелените борове, пред изписаните в камък имена на юнаците, поведени от него. Всяка година през юли свещеници отслужват заупокойна панихида за падналите, граждани, общественици, политици свеждат глава и поднасят цветя. Участници в Национално дружество „Традиция” от цялата страна пресъздават картината на последния бой. Пак гърмят пушки, размахват се саби, „убити” и „ранени” падат на земята. „Самодиви в бели премени” пак са надвесени над ранения войвода, както ги е видял Ботев в поемата „Хаджи Димитър”, публикувана през 1873 година. И не е просто строфа казаното в нея:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят.

Това е безсмъртието…



Полезна ли ви беше тази статия?

Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.

ПОДКРЕПЕТЕ НИ

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашия коментар!
Моля въведете вашето име тук