„Горда Стара планина“ и нейният създател

През ноември, преди 133 години се ражда песента, днешен химн на България

Че автор е Цветан Радославов дълго остава неизвестно, заради пословичната му скромност

Есента на 1885 година, Виена, пристанището на Дунава. Двадесетина български студенти, сред които и Цветан Радославов, прекъснали внезапно следването си, се качват на кораб за Родината. Бързат да й се притекат на помощ. На 14 ноември, /2-и по стар стил/ 1885 г. е обявена Сръбско-българската война. Крал Милан Обренович изпълнява заканата още от 1881 година, че ще нападне България при евентуално обединение на Княжеството с Източна Румелия. След като исканията за отстъпване на Видин, Трън и Радомир, за които сръбската пропаганда твърди, че се населени със сънародници, не са изпълнени, войната става факт. Младата българска държава е изправена пред първото голямо изпитание след Освобождението през 1878 година.

Австро–Унгария открито подкрепя Сърбия, с която има таен договор. За въоръжаване на армията е дарен огромен финансов ресурс, но предварително, все пак, е заявено, че подкрепа с войска няма да има. Великите сили заемат позиция на неутралитет. Русия предпочита да не се меси пряко. Европейските сили не отговарят на нотата на българското правителство за миротворство. Единствено Османската империя откликва на молбата за помощ, но заявява, че ще изпрати войски в подкрепа, само ако Княжеството отхвърли съединението с Източна Румелия. Неприемливо! България остава сама срещу по-силния противник. Изглежда, че няма шанс, но сръбските генерали и европейските монарси не са предвидили едно – духа на един народ, познал силата на свободата и единението.

Войската от Тракия тръгва към фронта като на празник. Мъже от градове и села масово се записват в дружините. От чужбина към Родината се стичат доброволци. С група младежи от Австрия на кораб по Дунав се качва и студентът по история и славистика във Виена Цветан Радославов. Всички бързат да дадат принос за защита на страната си. Вдъхновени са, но и смутени – на кораба обстановката е като в Европа – чужденци обиждат  България, пеят насмешливи песни, вещаят скорошен разгром.

Цветан е потиснат от неприкритата враждебност към страната му. Грабва цигулката и се затваря в каютата, да не чува грозните думи. Вади лист хартия и нахвърля няколко стиха. После хваща цигулката. Песента се ражда от сърцето и душата му. В нея са планините и реките на прекрасната България. Слънцето огрява плодородните й поля, искри по високите върхове. Мила Родино, ти си земен рай!

Връща се при другарите си с листа в ръка. Струпват се над него и плахо, отначало, запяват първите стихове. Авторът приглася с цигулката:

Горда Стара планина,                        Мила Родино,

до ней север се синей,                         ти си земен рай,

слънце Витош позлатява,                твойта хубост, твойта прелест,

към Цариград се белей.                      ах, те нямат край!

Постепенно гласовете се засилват, очите заискряват, ръце отчитат такта. Песента мощно ечи на кораба, както ечи и българското „Ура” на бойните полета.

…Цветан Радославов не сбъдва желанието да се бие на фронта. Поради късогледство не го зачисляват в бойна част, но по негова молба, е изпратен в Червения кръст, където, като обикновен санитар, се грижи за ранените.

След войната Радославов продължава образованието си във Виена. През 1888 г. е учител в габровската Априловска гимназия. Там е до 1893 г., когато заминава за Лайпциг и 4 години по-късно защитава там докторска титла по философия. В Германия е състудент и приятел с Пенчо Славейков. Двамата именити българи са членове на две академични дружества – философско и литературно. Връща се в България и става преподавател в Мъжката гимназия в Русе. Учителството продължава в Първа софийска мъжка гимназия, където ученик е бъдещият цар Борис III, а през 1903 г. е преместен във Втора мъжка гимназия. След откриването на Трета мъжка гимназия, по свое желание постъпва там и остава до пенсионирането си. В София живее в малка мансарда на улица “ Ангел Кънчев “ № 3, където днес има паметна плоча. Последните три години от живота си прекарва в родния Свищов. Любимо място му е музеят на приятеля му Алеко Константинов, чието убийство преживява тежко.

Интересна случка се разказва за един празник на 24 май 1920 година в столицата. Като учител в Първа Мъжка гимназия Цветан Радославов дефилира с учениците пред погледа на царя. Съгледал го в редиците, Борис III се провиква:

 – Господин учителю! Здравейте!

Радославов обаче не чува и не се обръща. Продължава, но преди да се отдалечи, царят спира манифестацията, влиза в редиците и протяга ръка:

– Поздравявам Ви с нашия най-голям празник, скъпи учителю!

Преподавателят е трогнат, а Борис III, след няколко още кратки думи, се връща на трибуната.

Авторът на „Горда Стара планина”, достойният българин Цветан Радославов, умира през 1931 година в столицата. Но песента е жива и днес, като национален химн, запявана от българи по цял свят. Вярно, текстът и мелодията не са същите, но духът й е непроменен, Родината е в нея, както и когато е била създадена.

Допуска се, че за композиране на мелодията Радославов е използвал популярното в родния му край Свищовско хоро. През 1895 песента е отпечатана в учебник по музика на Карел Махан. Десет години по-късно, през 1905-а, е обработена от композитора Добри Христов. За химн на България е приета през 1964 година. Текстът е променян няколкократно. Последната редакция датира от 1990 година, когато, след приемане на новата Конституция „Мила Родино” е преутвърдена като национален химн на Република България.

Още една любопитна случка съпровожда автора и творението му. Цветан Радославов, който, освен прекрасен преподавател, ерудиран учен, един от тримата българи, защитили докторат при бащата на съвременната научна психология – Вилхелм Вунт, е етнограф, нумизмат и талантлив художник, е пословично скромен.  Дълги години за културната общественост остават неизвестни времето и обстоятелствата, при които е родена любимата на всяко българско сърце песен „Горда Стара планина”. Дори сестрите на Цветан, които с удоволствие я пеят на семейни и други сбирки, не предполагат, че автор е техният брат. Не знаят колегите и учениците му. Години наред песента влиза в сборници и учебници като народна, а причина за това е пословичната скромност на твореца й. А авторството си Цветан Радославов потвърждава едва, когато е разкрит случайно от един от посветените в тайната.

На снимките: Манифест на Александър I към народа, след обявяването на война от Сърбия… Портрет на деветгодишния Цветан от вуйчо му Николай Павлович, 1872. 



Полезна ли ви беше тази статия?

Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.

ПОДКРЕПЕТЕ НИ

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашия коментар!
Моля въведете вашето име тук