В страховит ръкопашен бой при Стара Загора, с много жертви опълченците опазват честта и бойния си пряпорец
Чували сте за Самарското знаме. Виждали сте снимки. Чели сте, може би много, за тази светиня. А знаете ли кой е последният знаменосец? Как за малко знамето е могло да бъде пленено в боя при Стара Загора. Дори за кратко е попадало във вражи ръце. И само безпримерната храброст, саможертвата на опълченци и руски войни го спасява, за да се развее и на Шипка.
На 29-ти август 1921 година, на 85-годишна възраст умира последният знаменосец и един от спасителите на Самарското знаме – Никола Корчев. Опълченецът, увековечен на Орлово гнездо, със светинята на една от най-популярните в България картини.
Корчев е роден през март 1836 г. в село Горна Диканя, Радомирско. Изключително висок и едър мъж, с ръст почти 2 метра. Жени се в съседното село Долна Диканя, където се премества да живее и да стопанисва воденица. По-късно, работи като локомотивен машинист на Барон Хиршовата железница и ж.п. линията Русе-Варна, след което емигрира в Румъния.
По-време на Руско-турска война от (1877-1878) се записва в Българското опълчение. Опълченец е в знаменната III-а рота на III-а опълченска дружина. Служи под командването на подполковник Павел Калитин.
В битката при Стара Загора на 31 юли 1877 г. се води ожесточен бой за Самарското знаме. Загиват последователно знаменосците унтерофицер опълченец Антон Марчин /получил стяга лично от главнокомандващия на Южната армия великият княз Николай Николаевич – б. а./, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец Стефан Минков и дружинния командир подполковник Павел Калитин. Знамето е спасено от стихийно сформирала се група, след страховит ръкопашен бой. Моят пра-пра дядо Никола Корчев с невероятна храброст, воля и сила на духа се добира до светинята, откъсва знамето от дръжката и го предава на друг опълченец, за да не бъде пленено от врага. За храбрата постъпка и за войнската си доблест е награден с Войнишки кръст „За храброст“, с гордост, за годишнина от смъртта му, пише внучката Екатерина Анева.
Боецът, изнесъл от боя знамето е унтерофицер Тома Тимофеев. Това се казва в няколко свидетелства. Манол Георгиев, участник в разигралата се в Старозагорското поле битка пресъздава така случилото се:
Под знамето падна убит и подполковник Калитин, когато се спусна с коня си, та го взема от земята, вдигна го нагоре и извика: „Юнаци, около знамето!” В това време един неприятелски куршум го удари в челото и издъхна моментално. Знамето биде грабнато от едно младо момче… — и го изнесе на безопасно място. Момчетата, изнурени от непрестанния шестчасов ужасен бой, отчаяни от непристигването на очакваната помощ, почнаха да се оттеглят в боеви порядък. Четвъртата дружина, идеща от Казанлък на помощ с няколко топа, посрещна другарите си на пътя. И така опълчението, от което една малка част с генерал Столетов премина през Балкана, а другата по полето, се събра в Казанлък. Командирът на Българското опълчение генерал Николай Столетов в доклад до командира на VIII корпус генерал Радецки от 29 юли/10 август пише конкретно:
Преминавайки от позиция на позиция хората от 3-та дружина падаха един след друг от града куршуми, изпращани от гъстия строй на противника. По време на това придвижване унтерофицера Аксентий Цимбалюк, ранен в корема, падна, при което се счупи дръжката; повдигайки се той продължи движението си, не приемайки да даде на който и да е поверената му светиня с иконите на Спасителя (sic!) и св. Кирил и Методий и го предаде /едва/ след заповед на дружинния командир. Поелите знамето след Цимбалюк двама унтерофицера паднаха и двамата, също както и целите редици около знамето. Тогава сам подполковник Калитин взе знамето, но веднага бе поразен от куршум до смърт. При неговото падане от коня сребърното копие /металният връх на дръжката/, вече засегнато от турски куршум, се прегъва. Извън боя знамето е изнесено от унтерофицер Тома Тимофеев.
Когато генерал Столетов дойде в Казанлък и видя спасено знамето, което беше окървавено и дръжката му счупена, със сълзи на очи и със задавен глас извика: „Спасибо вам, молодци, для спасения знамя.” Той се приближи до него и с треперящи ръце го взема и целуна, като си вдигна очите към небето в знак на благодарност богу, че го е удостоил да го види пак в ръцете на неговите обични опълченци. В Казанлък се събраха всичките дружини (с изключение на VI, която беше в Кръстец), които бяха много разредени, особено трета дружина, от която беше останало почти четвърт от влизавшите в нея 1200 момчета. В Казанлък момчетата си отпочинаха няколко дена и се оттеглиха в селото Шипка, където събираха сили и се приготовляваха юнашки, като разярени лъвове, да посрещнат Сюлейман паша и да го разбият съвършено или да измрат до един, продължава разказа си Манол Георгиев.
Какво става на Шипка е известно. Опълченците удържат на клетвата и заедно с орловци и брянци, с цената на много жертви, спират табурите на пашата. С тях е и Самарското знаме, макар конкретните сведения за него в този бой да са оскъдни. Знае се само, че се е развявало през трите дни на голямата битка – 9/21, 10/22 и 11/23 август до момента, когато в последния ден към 16 часа снарядите за оръдията свършват и турците правят частичен пробив.
На 23 август Сюлейман паша атакува с всички сили. Боят пламва около 4 часа сутринта. Настъплението е към връх Св. Никола и съседните върхове Узункуш, Малък Бедек, Малуша. Към Орлово гнездо са насочени силите на Салих паша. Към източните позиции се втурва аскерът на Вейсел паша. Боят кипи с нарастваща сила, но към обяд всички атаки са отбити. Към 16 часа, обаче части от колоната на Расим паша успяват да овладеят Малък Бедек и мощно атакуват Узункуш. Разположените там 2 роти български опълченци отбиват атаката, но положението става все по-критично. Падането на важна позиция някой възприемат като начало на отстъпление и се насочват по пътя към Габрово. Тогава е прибрано и Самарското знаме. Командването овладява ситуацията, но не се знае дали ще я удържи. Силите са неравни. Налага се дори ранените, които могат да се движат, да влязат в бой, водени от старшия лекар на Опълчението – Константин Везенков. Другарите им едва удържат другите позиции. Йоще миг, ще падне заветният хълм, възкликва за този момент Иван Вазов в „Опълченците на Шипка”. Тогава, с гръм, по двама на кон пристига чаканото подкрепление от генерал Радецки. На позициите застава ротата на поручик Буфало от IV-та Желязна стрелкова бригада. Към 18 часа подкрепленията са увеличени. Бойците на Радецки, заедно с части от Орловския и Брянския полк превземат отново Малък Бедек. В окопите влизат и пристигащи стрелци от дивизията на генерал Драгомиров. Отбраната е стабилизирана.
След Освобождението бойното опълченско знаме е в град Радомир, където е разположена Трета дружина. А съдбата отново го свързва с Никола Корчев, определен за знаменосец.
На тържествата през 1902 г. на Шипченските височини, когато е открит и осветен новопостроеният храм-паметник, достолепният ветеран впечатлява художника Ярослав Вешин. Макар след години, той му изпраща телеграма, че иска да го нарисува със знамето в ръце. Така се появява историческата картина, завършена през 1911-а.
Източник – в-к „Фактор ПИМ”