В страховит ръкопашен бой при Стара Загора, с много жертви опълченците опазват честта и бойния си пряпорец
Чували сте за Самарското знаме. Виждали сте снимки. Чели сте, може би много, за тази светиня. А знаете ли кой е последният знаменосец? Как за малко знамето е могло да бъде пленено в боя при Стара Загора. Дори за кратко е попадало във вражи ръце. И само безпримерната храброст, саможертвата на опълченци и руски войни го спасява, за да се развее и на Шипка.
На 29-ти август 1921 година, на 85-годишна възраст умира последният знаменосец и един от спасителите на Самарското знаме – Никола Корчев. Опълченецът, увековечен на Орлово гнездо, със светинята на една от най-популярните в България картини.
Корчев е роден през март 1836 г. в село Горна Диканя, Радомирско. Изключително висок и едър мъж, с ръст почти 2 метра. Жени се в съседното село Долна Диканя, където се премества да живее и да стопанисва воденица. По-късно, работи като локомотивен машинист на Барон Хиршовата железница и ж.п. линията Русе-Варна, след което емигрира в Румъния.
По-време на Руско-турска война от (1877-1878) се записва в Българското опълчение. Опълченец е в знаменната III-а рота на III-а опълченска дружина. Служи под командването на подполковник Павел Калитин.
В битката при Стара Загора на 31 юли 1877 г. се води ожесточен бой за Самарското знаме. Загиват последователно знаменосците унтерофицер опълченец Антон Марчин /получил стяга лично от главнокомандващия на Южната армия великият княз Николай Николаевич – б. а./, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец Стефан Минков и дружинния командир подполковник Павел Калитин. Знамето е спасено от стихийно сформирала се група, след страховит ръкопашен бой. Моят пра-пра дядо Никола Корчев с невероятна храброст, воля и сила на духа се добира до светинята, откъсва знамето от дръжката и го предава на друг опълченец, за да не бъде пленено от врага. За храбрата постъпка и за войнската си доблест е награден с Войнишки кръст „За храброст“, с гордост, за годишнина от смъртта му, пише внучката Екатерина Анева.
Боецът, изнесъл от боя знамето е унтерофицер Тома Тимофеев. Това се казва в няколко свидетелства. Манол Георгиев, участник в разигралата се в Старозагорското поле битка пресъздава така случилото се:
Под знамето падна убит и подполковник Калитин, когато се спусна с коня си, та го взема от земята, вдигна го нагоре и извика: „Юнаци, около знамето!” В това време един неприятелски куршум го удари в челото и издъхна моментално. Знамето биде грабнато от едно младо момче… — и го изнесе на безопасно място. Момчетата, изнурени от непрестанния шестчасов ужасен бой, отчаяни от непристигването на очакваната помощ, почнаха да се оттеглят в боеви порядък. Четвъртата дружина, идеща от Казанлък на помощ с няколко топа, посрещна другарите си на пътя. И така опълчението, от което една малка част с генерал Столетов премина през Балкана, а другата по полето, се събра в Казанлък. Командирът на Българското опълчение генерал Николай Столетов в доклад до командира на VIII корпус генерал Радецки от 29 юли/10 август пише конкретно:
Преминавайки от позиция на позиция хората от 3-та дружина падаха един след друг от града куршуми, изпращани от гъстия строй на противника. По време на това придвижване унтерофицера Аксентий Цимбалюк, ранен в корема, падна, при което се счупи дръжката; повдигайки се той продължи движението си, не приемайки да даде на който и да е поверената му светиня с иконите на Спасителя (sic!) и св. Кирил и Методий и го предаде /едва/ след заповед на дружинния командир. Поелите знамето след Цимбалюк двама унтерофицера паднаха и двамата, също както и целите редици около знамето. Тогава сам подполковник Калитин взе знамето, но веднага бе поразен от куршум до смърт. При неговото падане от коня сребърното копие /металният връх на дръжката/, вече засегнато от турски куршум, се прегъва. Извън боя знамето е изнесено от унтерофицер Тома Тимофеев.
Когато генерал Столетов дойде в Казанлък и видя спасено знамето, което беше окървавено и дръжката му счупена, със сълзи на очи и със задавен глас извика: „Спасибо вам, молодци, для спасения знамя.” Той се приближи до него и с треперящи ръце го взема и целуна, като си вдигна очите към небето в знак на благодарност богу, че го е удостоил да го види пак в ръцете на неговите обични опълченци. В Казанлък се събраха всичките дружини (с изключение на VI, която беше в Кръстец), които бяха много разредени, особено трета дружина, от която беше останало почти четвърт от влизавшите в нея 1200 момчета. В Казанлък момчетата си отпочинаха няколко дена и се оттеглиха в селото Шипка, където събираха сили и се приготовляваха юнашки, като разярени лъвове, да посрещнат Сюлейман паша и да го разбият съвършено или да измрат до един, продължава разказа си Манол Георгиев.
Какво става на Шипка е известно. Опълченците удържат на клетвата и заедно с орловци и брянци, с цената на много жертви, спират табурите на пашата. С тях е и Самарското знаме, макар конкретните сведения за него в този бой да са оскъдни. Знае се само, че се е развявало през трите дни на голямата битка – 9/21, 10/22 и 11/23 август до момента, когато в последния ден към 16 часа снарядите за оръдията свършват и турците правят частичен пробив.
На 23 август Сюлейман паша атакува с всички сили. Боят пламва около 4 часа сутринта. Настъплението е към връх Св. Никола и съседните върхове Узункуш, Малък Бедек, Малуша. Към Орлово гнездо са насочени силите на Салих паша. Към източните позиции се втурва аскерът на Вейсел паша. Боят кипи с нарастваща сила, но към обяд всички атаки са отбити. Към 16 часа, обаче части от колоната на Расим паша успяват да овладеят Малък Бедек и мощно атакуват Узункуш. Разположените там 2 роти български опълченци отбиват атаката, но положението става все по-критично. Падането на важна позиция някой възприемат като начало на отстъпление и се насочват по пътя към Габрово. Тогава е прибрано и Самарското знаме. Командването овладява ситуацията, но не се знае дали ще я удържи. Силите са неравни. Налага се дори ранените, които могат да се движат, да влязат в бой, водени от старшия лекар на Опълчението – Константин Везенков. Другарите им едва удържат другите позиции. Йоще миг, ще падне заветният хълм, възкликва за този момент Иван Вазов в „Опълченците на Шипка”. Тогава, с гръм, по двама на кон пристига чаканото подкрепление от генерал Радецки. На позициите застава ротата на поручик Буфало от IV-та Желязна стрелкова бригада. Към 18 часа подкрепленията са увеличени. Бойците на Радецки, заедно с части от Орловския и Брянския полк превземат отново Малък Бедек. В окопите влизат и пристигащи стрелци от дивизията на генерал Драгомиров. Отбраната е стабилизирана.
След Освобождението бойното опълченско знаме е в град Радомир, където е разположена Трета дружина. А съдбата отново го свързва с Никола Корчев, определен за знаменосец.
На тържествата през 1902 г. на Шипченските височини, когато е открит и осветен новопостроеният храм-паметник, достолепният ветеран впечатлява художника Ярослав Вешин. Макар след години, той му изпраща телеграма, че иска да го нарисува със знамето в ръце. Така се появява историческата картина, завършена през 1911-а.
Източник – в-к „Фактор ПИМ”
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
