Георги Милков за тайното си кръщение и катарзиса на върха на планината

В танк Т-55 реших – журналистика и нищо друго, споделя пътешественикът

контакти

Всеки рано или късно стига до Бог. По-добре рано, убедено заяви наскоро в Димитровград известният журналист и пътешественик Георги Милков, при представянето на книгата си „Истории от ръчния багаж“. Той е именик на 6 май. Именно около Свети Георги до голяма степен е свързан и катарзис, до който той достига в Лалибела, Етиопия, на върха на планината, там. Георги Милков, като че ли загатва още, че някои неща не са толкова случайни. Разказва например, че друг човек измислил името и концепцията на предаването по БНТ „Религията днес“, а той трябвало да води рубрика за религиите по света. Три дни преди старта обаче човекът се отказал и така Милков се оказал в ролята на водещ, какъвто е вече близо четири години. Първата официална среща на Георги с Бог е още докато е невръстно дете, когато е извършено тайното му кръщение, но за това предстои.

Пътувам само с ръчен багаж, след като ми писна да го губя, преди повече от 20 години. С течение на времето се научих да знам какво ми трябва за едно пътуване. Приемам го и метафорично, защото тази книга е като една торба, с която човек пътува и просто може да бръкне и да извади следващите съпреживени истории от обиколките ми по света.

Авторът обяснява, че като малък, имал талант да рисува, ходел и на курсове…  До момента, в който трябвало да запише гимназия. Рисуването е много хубаво, обаче не е сериозна професия, казали родителите му. Едно време беше така – правиш каквото ти кажат родителите, а не каквото ти си решил. Решили, че ще става архитект. Записали го в математическа гимназия. Мразел математиката, но към днешна дата не съжалява… Завършването на гимназията съвпада с исторически момент – режимът пада.

Тогава аз, млад човек, казах въодушевен, като всички по онова време – долу партията, долу БКП, долу Политбюро, долу родителското тяло, никаква математика, никаква архитектура, ще правя каквото си искам. Свобода и демокрация

Георги обаче нямал представа какво иска да прави със себе си. Идеята се избистря по-късно. Междувременно решава да кандидатства френска филология, без да е ходил на уроци по френски, но голият ентусиазъм рядко води до успех… Предвид драматичните обществени промени, баща му заявява: На теб явно още абитуриентска музика ти дрънчи в главата, ама добре, прави каквото искаш, сега вие решавате.

Не ме приеха френска филология, приеха ме в Българската народна армия – танкист. Доста ми беше тясно да управлявам цялото това нещо. Освен че ми се удряха краката в патериците, удряше ми се главата в ламарината. От тези удари, очевидно, последните трели на абитуриентската музика се изнесли и карайки танк Т-55, на мен ми се наместиха много точно критериите за живота. Там, в този момент, в армията бях абсолютно наясно как искам да продължа живота си. Тогава реших, че ще кандидатствам журналистика и нищо друго… През 1994 г., накрая на първи курс, отидох на стаж в „24 часа“, най-големият, тогава, вестник у нас.

В димитровградската библиотека гостът продължи да разказва историите си от ръчния си багаж, свързани с Ирак, Афганистан, Либия, от страни в Африка и други места, като кореспондент, пътешественик, поклонник…

През годините винаги съм имал интерес към религията, но от научнопопулярна гледна точка, казва за една част от живота си авторът и по някое време отново загатва, че постепенно започва да гледа на нещата по-иначе. Пред аудиторията описва, че където е пътувал по света, се е вълнувал от религиозните места и в какво хората вярват, не само свързани с християнството. Сериозен, например, бил интересът му към зороастризма, като религия, появила се преди юдаизма, въвела монотеизма.

Себе си определя като представител на поколение, от класическо българско семейство, в което едната баба е вярваща, другата – комунистка. Едното семейство – много религиозно, свещеник след свещеник назад във времето, другото – малко по-различно. В ранното му детство, отивайки при религиозната баба, се докосва до икони, състои се първата му среща с Библията, която чете, но като роман, без религиозна мисъл.

Като малки, аз брат ми и двете ми братовчедки се оказахме в нейната къща със специална мисия. Реши да ни кръсти, без обаче да казва на никого. Майка ми, разбира се, Бог да я прости, тя знаеше. Говорим за баба ми по майчина линия. Тя си беше наумила, че ще ни кръсти и че не може децата й да раснат некръстени. Ние бяхме заведени там. Помня, макар че съм бил много малък, до ден днешен много ясен спомен имам от кръщението си – купела, свещеника с епитрахила, случилото се. После ни говориха – няма да казвате на никого, това ще бъде нашата малка тайна. Всъщност за нас беше хем тайна, хем тайнство, макар че не си давахме сметка какво точно се случва. И така, забравих за това. На никого не съм казвал. По-късно разбрах как свещеникът трябвало да прати кръщелните свидетелства. За да не ги прати на адреса където живеем, за да не види баща ми – член на партията и баба ми, майка му, която е комунистка, трябвало да се направи някоя операция, да отиде прадядо ми от другата къща да вземе кръщелните свидетелства… Това са преразкази. Минават години… Идва момент, когато мои приятели ще се женят и ме канят да им бъда кум. Говорим си на семейно събитие, че това предстои. Баща ми заявява, че първо трябва аз да се кръстя, после те. И му казвам – аз съм кръстен… Мълчание около масата… И се разбра. На баща ми му стана чоглаво не за нещо друго, ами че заради онези глупави неща едно време, е пропуснал такъв съкровен момент.

Георги признава, че разбира защо баба му е направила така. Разказва друг случай, при който техен съсед, живял в Америка по комунистическо време, се завърнал след дълги години, с идеята да са костите в Родината му. Направил тържество… Известно време по-късно умира. Бащата на Милков отива на погребението, като комшия. Някой обаче написал донос до партийния комитет, че член на партията е бил на погребение на невъзвращенец (емигрант). Макар че било към края на 80-те и комунизмът се променял, подобни идиотщини останали до последно.

После си дадох сметка защо баба ми не е искала въобще да казва и е трябвало да бъде тайна, спомня си журналистът първата си среща с християнството.

И така, превъртял две войни, бил в Афганистан, където го отвлекли, после в Ирак, където го стреляли… с адреналин на макс, кореспондентът се оказва един ден в София, където нищо интересно не му се случва. Сблъскал се с безинтересния живот, пътешественикът е на прага на унинието… В този момент вижда по телевизията картинка от църкви в Етиопия. Решава, че ще отиде, да ги види. Става дума за района на град Лалибела, на върха на планина. През 13 век на това място са изкопани невероятни църкви. Една от основните причини е, че Йерусалим е превзет от Саладин и етиопските християни не могат да ходят на поклонение. На техния крал Лалибела, както сега се нарича мястото, му се присънва Свети Георги, който му казва – тук ще построиш втория Йерусалим. Казват, че са го изградили с помощта на ангели небесни… На голямо плато е най-впечатляващата църква – „Свети Георги“.  Тя е като кръст, изкопан надолу в платото, след което самият кръст отвътре е издълбан и кух, като постройка. Отстрани има нещо като каньон и минава река, всъщност това е река Йордан. Те си имат почти цялата сакрална структура на Йерусалим на едно място, което не е кой знае колко голямо.

Храмът „Свети Георги“ в Лалибела, Етиопия

Следват преживяванията на Георги Милков от този сакрален район, на които и Индиана Джоунс би свалил шапка.

Отивам натам. Първо кацам в Адис Абеба и търся с какво да стигна до Лалибела. Намирам малко самолетче, после с камион… Препятствията по пътя не ми правят впечатление, даже ми дават утехата, че най-после отново е започнало нещо интересно да ми се случва… Стигам до мястото, където би трябвало да е църквата. Беше пролетно време. Приближавам се до облечен в бяло човек, вероятно монах, дремещ подпрян на една пръчка. Решавам да премина, без да го будя, но той си отваря очите и ми препречва пътя с тази гьостерица. Аз вече – добър ден, аз тука, църквата „Свети Георги“. Той ми прави знак да се оттегля и доста сопнато ме пъди. Решавам да мина от другата страна, пак ми препречва пътя. Пробвам и с финт, но той така ме прасва с тази пръчка през глезените, че почти се свличам. Първата реакция, както викаше Стоичков – цветя и рози. Ще стана и ще го намлатя този. Не знам дали предугадил моите чувства и намерения, въобще не ми даде шанс да се изправя. Почна да си ме бие. Бях наистина в неочаквана ситуация, почти свит на кълбо. Възрастен човек ме пребива с пръчка, мен, героят от Ирак и Афганистан 🙂 Насъбират се някакви хора. Виждам в тяхно лице спасителен вариант, но те като че ли го насърчават. Някаква девойка превежда на английски и казва – тук не е за туристи, тръгвай си, не пускаме туристи. Обяснявам, че не съм турист, а поклонник. Тя казва – тук не е за католици, тук сме православни само. Аз съм православен, казвам. Тя явно им превежда невярващо. Продължавам, че съм от България и там сме православни. Как се казваш, пита ме тя. Отговарям, че се казвам Георги. Обикновено, като съм в чужбина, казвам Джордж, Хорхе, Йоргос. Този път обаче казвам Георги. Оказва се, че на техния език амхарик и на български звучи по един и същи начин, както се казва и църквата. – Как така Георги? Така, вие нямате ли тук Георги? Не, казва тя, тук никой не си кръщава децата така. Има само един Георги. Обяснявам, че съм Георги, дядо ми е Георги и в България има 330 хиляди с това име. Освен това съм и Георгиев, защото ползвам второто си име за фамилия. Кръстен съм на дядо ми, както едно време се правеше. Сега ще извадя паспорта… След като им преведе, че се казвам Георги, че идвам от православна България, каза – добре, ще те пуснат, щом си дошъл на поклонение. Истински удовлетворен и благодарен, искам да направя нещо за това момиче. От хилядите си пътешествия знам, че не е добре да се дават пари. Оставил съм си раницата в Адис Абеба и съм тръгнал на това пътешествие с малка торбичка. Имах две ябълки, едната изядох по пътя. В Етиопия не растат много ябълки. Внасят ги от Южна Африка. Вадя хубава червена ябълка и я подарявам на девойката. Оказва се, че не знае какво е това. Apple, как да й обясниш. Първата асоциация – Адам, Ева, въпреки че плодът на познанието е смокиня… Тя обяснява на другите, почва да се вика Адамо, Адамо или поне това разбирам.

Междувременно уточняват, че мога да мина през църквите на поклонение, но преди това трябва да направя ритуално умиване. Тя ще ме заведе до извора на Йордан, след което ще започна поклонението. Води ме по каньончето, стигаме до пещеричка, на входа на която има нещо като хоругва. Налага се да си сваля дрехите и си помислям, че май искат да ми ги откраднат. Така мисли западният мозък. После разбирам колко съм глупав, защото ако искаха дрехите ми, да са ме пребили и да ми вземат всичко. Значи не е това и си мисля – дай, сега ще играем този филм. Събличам дрехите, шмугвам се, за да се ошапуря на кайначето, както казват в Югоизточна България. Махам хоругвата и в този момент гугутка ми прелетява през главата ми. Обличам се, без да си давам сметка какво се случва. Видели гугутката над мен, хората падат на колене. Те, между другото, там се молят като мюсюлманите – коленопреклонно, но се кръстят. Решавам, че е някакъв ритуал, правен, като излезе новоизкъпан и тръгне на поклонение. Те обаче слагат ръката ми върху главите си, целуват я. Водят ме до тази църква, на входа ме посрещат, аз ги благославям. Хареса си ми. Викам си, участвам в страшен театър. Дай да го играем. И много ритуално се пльосвам на стълбищата пред входа на тази църква, като най-отдадените богомолци. В този момент се замислям, че като стана, трябва да се прекръстя. Обаче аз, от времето на купела от къщата на баба ми, съм забравил как се кръстим ние, православните християни – отляво надясно или отдясно наляво… Вероятно на подсъзнателно ниво си давам сметка, че много прекалявам с чувствата на тези хора. Сигурно винаги съм знаел как се кръстят православните християни, но когато си поставен под стресова ситуация, си казваш: Ами ако объркам? Ако объркам, гьостерицата ще дойде и вече всички ще се включат в това богоугодно наказание. Сигурно за тях е изглеждало, че съм в дълбока молитва, пльоснат входа на църквата. Аз обаче имам съвсем други мисли в главата и си казвам: Сега ще стана и ще го направя, както ми идва отвътре. Ставам и се прекръствам. Гледам – добре. Пак – да затвърдим. На входа на тази църква сигурно съм се прекръстил за целия си живот дотогава. Влязох в църквата, тя е много впечатляваща. Там извадиха всички хоругви, аз ги благослових. И се започна ходене от църква на църква. Излизат хора, аз ги благославям, както искаха. Някакви дечурлига обикалят, не знам какво крещят, че е дошъл Адам, може би.

Вървейки с цялото това множество, почувствах нещо, което до този момент никога не съм чувствал. Вероятно хората, на много високи позиции, са обзети от него. Красиво, но измамно чувство. Тогава открих нещо, по-силно от адреналина, което плъзва по всичките каверни на тялото ти и те обзема. Играх това в най-добрата си роля, абсолютно омагьосан от чувството, че тези хора виждат нещо божествено в мен.

Стигаме до последната църква, където трябва да приключи поклонничеството ми. Тук настава лека галимация. Нещо обсъждат. Мисля си, че обсъждат моето величие. Девойката обяснява – това е много специално място и само избрани от старейшините ще влязат, ще се хванем за ръка, ще вървим и ще се молим – ти на твоя, ние на нашия език, освен това сме с теб и нищо лошо няма да ни се случи. Тук си дадох сметка, че може би не всичко е наред. Какво значи – ние сме с теб и нищо лошо няма да ни се случи?! Очевидно, че ме възприемат по особен начин, но какво точно искат от мен?!

Хванахме се за ръка и тръгнахме навътре. През входа слънчевата светлина много бързо свърши. Пълен мрак, в който ние вървим, хванати за ръка. Колкото и да си отваряш очите, нищо не виждаш, толкова гъст мрак. Те ломотят нещо монотонно.

Чувам само, че от едната ми страна камъчета се откъртват и падат надолу, като дълбока пропаст. Чувам вода долу. Инстинктивно търся от другата страна някаква сигурност и ръката ми опипва стена. Движа се по тази стена с едната ръка. Стъпките ми стават все по-малки, все по-несигурни и започва да ме обзема страх, който става все по-голям… Опипвам на моменти влажна, на моменти суха каменна стена, потъва ми и ръката в ниши и си я дърпам инстинктивно. В това мое пътуване, все пак, не съм загубил рационалния си разсъдък. Сещам се, че в джоба си имам телефон, който мога да ползвам като фенерче. В момента, в който го извадих и светнах, пред себе си видях лице, което ме гледаше, обаче нямаше очи – беше мумифицирано. До него имаше друга ниша, с още една мумия, и още една… Загасих го и започнаха други терзания. Казах си – тези хора сигурно са смятани за светци и тези ме влачат някъде, където ще ме мумифицират… Осъзнавам обаче какъв грях съм сторил. Как аз съм излъгал тези хора, как съм се представял за такъв, какъвто не съм, как съм ги благославял, без да имам право да ги благославям, как съм се подиграл с най-свещените им неща. Подиграл съм се със собствената си религия и със собствената си вяра, ако въобще вярвам в нещо. Това чувство беше още по-силно и от онова другото. Няма как да ви го обясня толкова детайлно, за да разберете истинската сила на това, което последва по-късно у мен – покаяние. Но преди това си дадох сметка, че казвам молитва, без преди това да съм си давал сметка, че се е запечатала някога в съзнанието ми, и то Иисусовата молитва… Това бе чудо. Казвайки тази молитва, можех да направя следващите крачки в това нещо, което не знам колко време продължи…

Накрая видях светлина. Такава, каквато описват хората, които са имали близки срещи със смъртта – тъмен тунел, от който изгрява светлина. Това не беше Христос според мен, просто беше слънчевата светлина в края на тази пещера или подземие, или тунел, от който излизахме?

Пред нас беше последната църква, пред която се пльоснах не театрално – съвсем истински и се помолих.

Това, от което ви спестявам много неща, беше наистина като катарзис. От момента на гордостта, че можеш да прескочиш всеки, през това да изпиташ болка, да отвърнеш, да накажеш, да се престориш на такъв, какъвто не си, през това да разбереш грешката си, да се покаеш, да се помолиш, да… Понякога трябва цял един живот, да осъзнаем тези неща. На мен ми се случи за тези няколко часа на върха на тази планина. От там се върнах различен човек, сподели Георги Милков в Димитровград, където бе за първи път, след пропътувани хиляди километри по целия свят.



Полезна ли ви беше тази статия?

Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.

ПОДКРЕПЕТЕ НИ

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашия коментар!
Моля въведете вашето име тук