Скобелево пази незабравим спомен от Руско-турската Освободителна война. Той е свързан с ген. Михаил Скобелев и землянки, в които за кратко се установяват частите на „Белия генерал“. За тях разказа председателят на читалище „Искрица“ Янка Христозова. Повод бе предстоящия първи регионален фестивал „Турското робство и борбата за освобождение в българското народно творчество“. Той ще се проведе на 2 март в Скобелево, посветен на Националния празник на България, отбелязван на 3 март.
За патрона на селото генерал Скобелев се знае, че преминал оттам в началото на януари 1878 г. Възрастни хора разказват спомени на свои близки, че „Белият генерал“, с белия си кон, на път за Цариград, преминава през тогавашното село Карахасърли, което хората веднага след това именуват на руския генерал.
По спомени, щабът на Скобелев се установява в местността „Бюлюка“, армията – в местността „Герена“. Войниците се окопали в землянки, запазили се почти до 1950 г. Когато децата си играели години по-късно на мястото, родителите им казвали: Внимавайте да не запълните Скобелевите ями. Така са ги наричали, пазели са ги като реликви. Впоследствие, през времето са се заличили, залесили…, споделя председателят на читалището.
Отрядите на Скобелев пристигат в Хасково на 8 януари. Там те се присъединяват към частите на генерал Гурко и ген. Карцов.
[quote]МНОГО И МАЛКО ИЗВЕСТНО ЗА БЕЛИЯ ГЕНЕРАЛ[/quote]
За Михаил Скобелев е писано много. Героизиран е в България и с основание. Той участва в най-тежките сражения през Освободителната война. Не се страхува да застане под куршумите. Води лично много атаки, при това – на бял кон, често и с бял мундир. Съзнавайки, че аскерът отсреща отлично разбира към кого да насочат най-силния огън. Където е Скобелев, там е победата, казват за него руси и българи. И го следват безрезервно. В очите на войниците той е бил на висок пиедестал. Обичали са го искрено, вярвали са му. Следвали са го от Плевен до Цариград. Осман паша лично му е предал сабята си. Потомствен военен, с баща и дядо генерали, спечелили слава и бойни отличия в руската армия. Това са общоизвестни факти за генерал Михаил Скобелев. Има, разбира се и други, но има и такива, които дълги години остават малко известни. Това ги прави интересни дори днес, когато от онези времена е минал повече от век.
Такъв е, например фактът, че Скобелев е бил изключително образован, знаел е 6 или 7 езика. Имал е искрено и истинско приятелство с Макгахан, журналист, изиграл голяма роля в българската история. При смъртта му в Цариград, Скобелев лично ръководи организацията на погребението. Малко известно днес е и друго – Белия генерал е могъл да бъде военен министър на България след Освобождението. За такъв го е канил княз Батенберг. Но е могъл и друго – безпроблемно да превземе столицата на Османската империя – Истанбул. Какво би станало, ако политиците не са го спрели, само можем да гадаем.
Изобщо, Михаил Скобелев е смятан за изключителен военен талант, най-талантливия пълководец в Русия, а може би и в света по това време. Сравнявали са го с Наполеон и Гарибалди, и е имало негов паметник в самия център на Москва, срещу кметството. При това, не какъв да е, а огромен паметник. За съжаление, монументът е разрушен през 1918 година по указание на Ленин. Малко известен факт за генерала е този, че присъединява Средна Азия към Руската империя. Също, че след Освободителната война остава в България и командва корпус от руската армия.
Михаил Скобелев умира много млад – на 38 години. И въпреки че е бил любимец на народа, след 1928 г. като „слуга на царя” потъва в забвение. Разрушен, както стана дума, е паметникът му. За разлика от България, където никога не е бил забравян и никой нищо не му е разрушил, в който и да е от нашите периоди – капиталистически, комунистически, демократичен. Само в Плевен има 5 негови паметника, последният – открит през септември 2007 година. Паметници на героя има в Ловеч, Свищов, Шипка, Шейново – четирите най-известни точки от неговата биография, свързани с Руско-турската война. Факт на признателност, който с гордост можем да отбележим, е и този, че 5 села, в различни краища у нас носят името Скобелево. Едното – само на двадесетина километра от Хасково и Димитровград.