22 години след гибелта на Апостола, вече никой не е знаел къде са костите му
Много митове съществуват за делото и гибелта на Левски, но така е при великите личности. Достоверното често се преплита с легенди и разкази, създаващи загадки. Такава и до ден днешен остава гробът на Апостола. Макар смъртта му да е документирана със свидетелски показания, къде е погребано тялото не се знае до ден днешен, 147 години след обесването. А не се е знаело дори само 22 години по-късно, през 1895 г., когато обществеността е вярвала, че останките са под открития тогава паметник на великия българин. През 1937 година обаче, за 100-годишнината му, Военното министерство копае под монумента, да търси костите. И не намира нищо…
Съществуват няколко версии за мястото, където лежат останките на великия българин, защитавани с повече или по-малко приемливи доказателства, но факт е, че и до момента признателните потомци не могат да се поклонят пред гроба-светиня. Той и в бъдеще би могъл да остане неустановен, макар говоренето за това да не престава. Проблемът е, че времето, изминало оттогава е много, свидетелствата са разнопосочни, а и паметта за героите в следосвобожденските години е изразявана повече с думи, отколкото с трайни следи. В резултат, категорични доказателствата за гроба на Васил Иванов Кунчев – Левски отсъстват, за сметка на различни теории.
Някои от тях представя проф. Ивайло Христов, преподавател в УНСС, написал и книга за Дякона, наречена „Публичният образ на Васил Левски. Медийни полемики и обществени дебати“. В нея читателите намират отговори на въпросите защо авторите винаги търсят образа на „своя“ Левски, защо точно той е избран от българския народ за върховен национален герой, какви са различните версии около обесването и погребението му. Прегледът е публикуван във в-к „168 часа” и разглежда 4 предположения за гроба на Левски, с акцент върху застъпваното от покойния писател Николай Хайтов становище.
Едното предположение е свързанo с възможността Апостола да е погребан, с разрешение от турските власти, в т. нар. „Западно гробище“ на София. То е християнско – българско, извън тогавашния град, на запад от сегашния булевард „Христо Ботев“, в близост до днешното Министерство на земеделието и храните. Тази теза е поддържана главно от археолога проф. Стамен Михайлов.
Неотдавна в книгата си „Разкрити документи за гроба и костите на Левски и Бенковски“ писателят и изследовател Николай Иванов актуализира тази хипотеза за погребването на Апостола. Според негови проучвания и показания, между които на свидетеля на погребението Стефан Маринов, от 4 август 1937 г., публикувани във в. „Мир”, гробът е на улица „Даме Груев” № 6. Същата година мястото е разкопано. Открити са останки от едно тяло, но с два черепа, което води до предположението, че вторият е на Бенковски, чиято глава, през 1876 г. свещеникът Христо Павлов заравя в Новите гробища на София. Останките, впоследствие са изгубени. Николай Иванов допуска, че въпреки това, костици са останали и повторно проучване би могло да установи лежал ли е тук трупът на Апостола. За това дори е подета инициатива, миналата година по това време, подкрепена и от историка проф. Пламен Петров, но информация за предприети действия до момента липсва.
Друга версия, която защитават близки до пророчицата Ванга, е, че мощите на Левски са в църквата „Св. Николай Чудотворец Мирликийски“, срещу Софийската митрополия. База, очевидно, са твърденията на Павел Кипров от симитлийското село Черниче, един от най-приближените до Ванга. По негови думи, тя била сигурна – Левски е погребан под плоча до входа на „Св. Николай” от дякон Софроний, при когото Апостола приживе се укривал и с когото били приятели. Софроний пренесъл тялото от гроб край бесилото вечерта. До сутринта дори го оставил под одъра, защото в мрака и студа нямало как да копае замръзналата земя. Завил го със същата черга, с която се топлели в студа. На другия ден го погребал и оставил в гроба кръст, железен или сребърен, не се знае. Софроний обаче нямал време да сподели с доверен човек страшната тайна, убит е и я отнася в отвъдното. Търсете кръста, по него ще познаете умрелия, казала Ванга на Кипров, но неговите опити да убеди държавните и църковни власти за проучване, удрят на камък.
Съществува и предположение, че Апостола е погребан в родния си град Карлово или в Сопот, пише проф. Христов.
Най-дискутираната обаче, но и най-близка до истината, за него остава версията, застъпвана от Николай Хайтов. Тя определя църквата „Св. Петка Самарджийска“ като място, където е препогребан Васил Левски.
Първоначално мъртвият Левски е закопан в Позорното гробище на София. То се намирало близо до бесилото, за телата на престъпници, скитници, самоубиици. Това обстоятелство не може да не е пробудило желание сред неговите съратници, да го извадят оттам. Така още същата нощ след обесването тялото на Апостола е изровено, пренесено и погребано в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“.
Извършили го Христо Хамбарков, клисар на „Св. Петка Самарджийска“, свещеник Кръстьо Стоилов и Илия Лазаров Джагаров от с. Локорско, участник в четата на Христо Ботев. Това разказва съпругата на един от гробарите – софийската жителка Мария Поппавлова, по мъж Джагарова, през 1937 г., когато се честват 100 години от рождението на Апостола. Разкритието отпечатва в. „Мир“ на 6 март 1937 г. Да се провери твърдението на Поппавлова не е било трудно, но Софийската митрополия не разрешава разкопаване, тъй като олтарът е свято и неприкосновено място.
Деветнайсет години по-късно, през 1956 г., във в. „Труд“, на 17 май, е обнародвана статия, където ясно се казва същото – костите на Левски са в „Св. Петка Самарджийска“, отляво на Светия престол. Дни след публикацията, на 30 май, по време на археологически разкопки, в храма, именно там, е намерен скелет, обозначен с № 95. Той е на мъж, висок 172 см, заровен без ковчег, в яма, с долни крайници вмъкнати в дупка, в олтарната основа. Съвпадение има и за непредубедените тук е гробът на Апостола.
Случва се обаче нещо интересно. Работник, без да иска, при разкопаването, чупи с кирката черепа на № 95. Вижда го реставраторът Димитър Бучински, който си спомня: „Археолозите бяха започнали разкопките на 8 май 1956 г., а пък аз започнах чистенето на ръкописите на 25 май същата година. В края на май една сутрин рано в олтара работеха двама работници, а арх. Сава Бобчев чертаеше плановете. От стълбата видях, че единият работник удари силно с кирката по един човешки череп, който се откри, и без да иска го счупи на две. Това беше скелет № 95. Когато по-късно започна спорът, че скелетът е на Левски, съм чувал да казват, че той е от византийско време и затова не е цял.“
В крайна сметка откритият в олтара гроб е заринат, а костите, събрани в торба от цимент – изнесени неизвестно къде. Мълчанието продължава 23 години, докато в списание „София“ през 1979-а излиза публикация от арх. Сава Бобчев, заместник-ръководител на разкопките от 1956 г. Той излага истината по разкриването на гроба на Левски и подкрепя твърдението си с направените от него скици и проучвания.
Спорът за гроба на Левски отново избухва с пълна сила. През 80-те години в него се включва и Николай Хайтов. Разразилата се полемика довежда до сериозно обсъждане в Българската академия на науките, през февруари 1986 г. То не стига до категорично становище, но без оспорване се допуска вероятността, при извършваните необичайни погребения в църквата и събраните сведения, единият от намерените скелети да е именно на Васил Левски. Препоръчва се разглеждане на въпроса за поставяне на паметна плоча, удостоверяваща, че въз основа на исторически сведения в олтара на църквата е бил препогребан от родолюбиви българи Апостола на свободата. С препоръката се съобразява Президиумът на БАН, който на 26 април същата година взема решение. По инициатива на фондация „Николай Хайтов“ решение за поставяне на плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска“ в подлеза на ЦУМ. Същото решава и Столичният общински съвет, на 26 май 2011 г. На 18 февруари 2012-а плочата е официално открита. Надписът гласи: „В олтара на тази църква според народната памет и редица научни данни родолюбиви българи са погребали през 1873 г. Апостола на свободата Васил Левски – йеродякон Игнатий.” Около храма се събират много българи – млади и стари. В очите на повечето блестят сълзи. За тях Апостолът най-сетне е получил едничкото, което Родината е могла да му даде, след жертвания за нея живот – място на вечен покой: „Ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в България и всякой ще го знай, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко“, казал Левски на Никола Цветков, докато пътували, под конвой, от Търново за София. Очевидно се е боял да не остане безименен в безименна могила. Зaтoвa нa Вeликa cъбoтa – 19 aприл 1864 г., Дякона рeжe кocaтa cи и я дaвa нa мaйкa cи, дa я cкриe, c думитe: „Кaтo чуeш, чe cъм зaгинaл, дa я извaдиш, зa дa ce oпee и пoгрeбe вмecтo мeн, зaщoтo мoжe дa ocтaнa нeoпят и нeпoгрeбaн.“
Така ли е останал Апостола? Може би. А, може би – не… Макар символичен гроб да има, там ли е истинският или другаде, продължава да вълнува умовете на много сериозни и недотам изследователи на загадката. Възможно е един ден мястото, без съмнения, да бъде установено. Може в него, както е пожелал Левски, да бъде положен кичур от косата му. А дотогава – България е негова гробница, знайна от всички. Панихидите са опела за душата му, признанието – сила срещу забравата.
Източник: Вестник „Фактор ПИМ“