Българин в чужбина. Преживян разказ от Мишо Нейчев

Героите в тази история не са измислени. Истински е и краят

Хайде сега, батьо ви да ви обясни – защо, аджеба, като кажеш „българин“ в чужбина, всеки те гледа с отвращение.

Преди около месец-месец и половина, възрастен музикант, от малък български град, се обърна към мен за услуга – да се ослушам за работа някъде в Кипър, защото се бил скарал със собственика на заведението, в което работи в България. Няма лошо. Удрял съм рамо на доста хора, а и имам приятели, които държат заведения тук. Веднага се намериха няколко, които казаха: „Давай го”.

Мишо Нейчев

Пичът е със солидна музикантска история. Свирил е по кораби, норвегии, курорти и т. н. Все места, дето не допущат Сульо и Пульо.

Дойде нашият човек, в най-гадния момент, в който квартирите в района подминаваха 1000€ месечно. Настанихме го в БЕЗПЛАТНА, САМОСТОЯТЕЛНА квартира-студио, собственост на един от шефовете, при които ще работи, въпреки уговорките, че трябва да си я плаща, ако дойде да си търси работа сам. Запознах го с няколко приятели и на втория ден вече работеше за доста сносен хонорар. Наредих му седмицата (Да, бачкане без почивен ден. Така, както се уговорихме) и го оставих да си бачка.

Две седмици по-късно, получавам телефонно обаждане с оплакване, че човекът свири и пее точно 30 едни и същи песни, в определен ред, на всяко  участие. Звъннах му да се видим и да пием по кафе, да му кажа какви са отзивите и да направи нещо, за да върви работата.

Ние нали сме професионалисти…

Държа да подчертая, че ако беше някой друг – нямаше да си мръдна пръста. Щях да кажа на собственика или на мениджърите да се оправят както намерят за добре. Обикновено, „оправянето” от тяхна страна се изчерпва с изречението: „Повече нямаме нужда от твоите услуги”. Ама, нали, уж приятел, дето се знаем от доста време. Бачкал много. С голям опит. Всяко второ изречение: „Ние нали сме професионалисти” и т. н.

Срещнахме се, седнахме в едно кафе и му повторих мо-та-мо думите на мениджъра. Последваха приказки от сорта на: „Мани го тоя абориген”, „К’ъв е тоя музикален инвалид”, “Баси селския пе….ст”, „Тия хора, тука, нищо не разбират” и т. н.

Обясних, че в района има минимум 100 музиканта, които само чакат да се освободи неговото място и ще застъпят за двойно по-малко пари, само и само, да работят, т. е. единствено от него зависи как ще протече остатъкът от сезона.

Предполага се, че професионалист с подобен опит знае добре как да лавира в подобни ситуации. Още повече, толкова години е в бранша – не вярвам да знае само 30 песни, нали така? А и музиката в днешно време се развива с някакви бесни темпове. Всеки ден изскачат минимум десет нови три-акордови песни, на които хората се кефят. Абе, варианти – хиляди. Желание да има. След едночасово сумтене и пръхтене, разговорът мина.

Пей сърце. Да, ама – не

Седмица по-късно, получавам обаждане от същия мениджър. Пичът се е появил на работа както обикновено, направил си е саундчек – всичко. Вечерта е изскочил с коренно различен репертоар, всичко е минало перфектно, хората танцували, снимали се, поствали са във Facebook, оставяли  позитивни коментари в TripAdvisor. Абе – пей сърце! Да, ама – не…

Преди да продължа, искам само да вметна, че уговорките за заплащания и условия на работа стават в началото на сезона. Идваш, запознаваш се с който трябва, казваш една цена за работата си, той казва „Да“ или „Не“ и, съответно, започваш да работиш или не започваш да работиш.

Авто/гол след гол

След всички суперлативи по телефона, мениджърът започна да ми обяснява и за другата страна на монетата.

Автогол #1: След края на вечерта, нашият хубавец отишъл при него и казал, че ако иска нещата да протичат по същия начин на всяко участие, трябвало да му удвои хонорара…

Автогол #2: Освен двойното увеличение на хонорара, нашият човек поискал, оттук насетне, да му се заплаща наем за озвучителната система, с която свири в заведението.

Автогол #3: Как можело човекът, който забавлява хората, да има право само на 3 алкохолни питиета в заведението?! Ако следващия път персоналът откажел да му занесе пиене, когато той поискал (т’ва обикновено се случва, когато пъб-ът е фраш с хора и всички откачат от бачкане), щял да спре музиката и да си тръгне, защото това било неуважение.

Автогол #4: Агентът му (сиреч аз) бил искал процент и постоянно му говорил да прави нови песни. Дори го бил заплашвал, че ще го изгони от квартирата…

Седя аз на телефона, мигам на парцали, преглъщам на сухо кат’ пръднал в асансьор и не мога да взема решение к’во става… Спаси ме фактът, че се познавам лично с мениджъра…

А ся, де?!… Шах и мат!

Затворих аз телефона и набрах нашия хубавец. 5 повиквания – свободно. Писах му във Facebook – seen. Писах му СМС да ми се обади, за да чуя и другата страна, щот’ – знам ли, може мениджърът да е получил няк’ъв факс… Да разбера какво става, за да знам как да реагирам.

Един ден – пълно неведение. На следващия ден нашият ми звъни към 19:00 – 19:30 часа (времето, в което обикновено музикантите започват работа) и се започва един филм: „Направо ми писна от ваш’те глупости, тука. Или им казвай да вдигат парите на тия кавали, тука, или си бия камшиците и съм ва е…л в хитреците!”

А ся, де?!… Шах и мат! Викам: „К’во стана бе, човек? Нещо случило ли се е? Обясни:Имам такъв и такъв проблем. Дай да видим какво ще правим!, а аз, честно, не знам за какво става дума…

Последва:

– Абе кавал, аз не съм дошъл тука да работя за без пари, бе! – тряс телефона.

Ей, побеснях! Ако ми беше пред очите, щях да го одера жив!

Ся, за да съм по-ясен, искам да обърна внимание, че аз съм „агент”, колкото Джорджано е нобелов лауреат. Аз помагам на приятели да си намерят работници, както и на приятели да си намерят работа. Не съм взел ЕДНА СТОТИНКА от никого за нищо. Просто давам телефонен номер, някакъв контакт или ги запознавам на място и оттам нататък – всеки се уговаря, пазари, договаря и т. н.

Така! Отивам аз в хотела, в който би трябвало да работи нашият човек. Нарочно не влизам през лобито, а през задния вход, за да чуя какво свири тоз’ тигър, да пия едно питие и да се успокоя, че ако го мярна, ще стане панаир. А и да се срещна с мениджъра, преди да се срещна с въпросния музикант.

Сядам аз отстрани. Поръчвам си на сервитьорката (българка, на която пак аз бях дал контактите за работа) и я питам какви са настроенията от нашия човек. Тя само ме погледна и каза: „Не са добри” и смени темата…

Виж и чуй. Пълна и богата картина

Започна да свири нашият. 1-ва серия – инструментали. Картината беше – клавир, щим за ноти на клавира, голяма папка, в нея iPad. Клавирът на автопилот свиреше всички възможни инструментални midi-та, с които бачкахме в средата на 90-те, докато нашият човек човъркаше нещо на таблета. Както и да е. Няма хора. Само персоналът и нашият.

Да приемем, че в подобна ситуация може да се „отпусне” човек. 3-ти, 4-ти инструментал – дрън-дрън, цъс-цъс – всичко ОК. Приемливо. Тъкмо взе да ми минава и чувам едно провикване на микрофона (името на сервитьорката): „…донес едно уиски, ма. Ше ги е..а! То няма никой…“ Колкото и да ми костваше, преглътнах и това…

Пичът излезе в 15-минутна почивка, а аз се качих до офиса на мениджъра, за да не се засека с него. Мениджърът, пич на моята възраст, завършил туризъм в UK и специализирал в Щатите, ме прие в офиса си, въпреки че нямахме уговорена среща. Говорихме за идния сезон, също как е минал този. Абе, общи неща. Попитах го супер отдалеч за музиканта. Каза: „Изчакай на басейна или влез в бара някъде, тънко. Виж и чуй.”, и ми се усмихна иронично, след което смени темата. Подтекстът на усмивката беше: „От тоя тигър ник’ъв… не става, ама искам да видиш и да чуеш сам за какво става дума”. Слязох в лоби бара и седнах в стаята за видеонаблюдение.

Искам само да отворя скоба, че хотелът се води от „семеен тип”. Т. е. гостите са предимно семейства с деца или малко по-възрастни и улегнали хора, за които почивката започва с плаж, минава през вечеря в ресторанта и кратка разходка в курорта, евентуално няколко питиета в лобито и завършва със сън.

Та, да се върнем на вечерта. Говорим си с дядото, дето е в стаята с видеонаблюдението. Както си говорим, чувам midi версията на парчето на Dire Straits – Walk of life, набичено с всичка сила, последвано от ужасна 5-секундна микрофония в средния и високия честотен спектър. Все едно, в края на затварянето на Cacao. Абе, колкото позволява озвучаването – две пасивни Biem-и 15’, в комбинация с една много дърта Yamaha EM-200B. Да, същото озвучаване, за което нашият търсеше наем в пъб-а. Хората, които са малко по-наясно, знаят за какъв болезнен джангър говоря.

Начи, само си представете комбинацията. 2017-та година. 4-звезден семеен хотел. Горното озвучаване гърми на МАКС, с неоправен миди файл на Dire Straits, гарниран с медния загорски гласец на нашия колега, за разкош… А, да! Още един важен детайл от сценичната визия, който пропуснах. Стойката на клавира (тип “Х”) беше увита в LED стрип. Мигащ и сменящ цветовете си LED стрип. Абе, пълна и богата картина!

Под звуците на „Дилайла” и „Барба Яни”

Изчаках да свърши мъчението с Dire Straits, за да отида да му направя бележка за силата на музиката. Когато парчето свърши, главният барман вече беше при него и се разправяше за силата на музиката…

Нашият, като ме видя, все едно видя майка си. Пусна музика от iPad-a си (една песен след началото на втората си серия) и ме покани да изпия питие с него, да сме си поговорили как ще работим за в бъдеще. Обясних му, че няма как да говорим в работното му време. Нашия каза: „Абе….! То ня,а хора!”.

Обясних му, че с подобно отношение си създава проблемите сам, защото тук не е България. Нашият ме изгледа на кръв, седна зад клавира, пусна следващия midi-tetris файл малко по-тихо от обичайното и продължи да вие и мрънка.

Отидох до главния барман, който работи на този лоби бар, сигурно, 15 сезона. Човекът е малко по-стриктен с персонала си, но в никакъв случай не беше злонамерен.

Поздравихме се, минаха общите приказки и пичът взе да ми обяснява как при всяко участие на въпросния субект, има минимум 20 оплаквания от стаи на хотела за силния шум, как рецепционистките  му се молели да намали малко звука, защото не могат да чуят какво говорят гостите и как клиенти – семейства, постоянно си тръгвали от бара, като засвири нашият, заради силната музика. Чух всичко това, под звуците на „Дилайла”, „Милион алых роз” и „Барба Яни”…

Излязох от лобито и точно тогава от територията на хотела мениджърът ме засече с колата си. Явно отиваше някъде. Пусна прозореца и попита с насмешка:

– Как е? Хареса ли ти партито в лобито?

Аз само се ухилих като гъба и вдигнах рамене…

– Нали видя какво става там? – продължи спокойно и с насмешка той.

Кимнах утвърдително.

– Какво правим с тоя левент?

– Братле, от позиция на мениджър, имаш пълното право да направиш каквото решиш. За да съм малко по-ясен, само искам да ти кажа, че аз бих направил същото.

– Скачай да те хвърля.

Качих се в колата и човекът ме закара до сградата, в която живея.

…00:05 часа. Телефонът ми звъни на пожар. Вдигам. Нашият музикант:

– Ти си бил голям боклук, бе! Ше ти е…а номерата. български!

– Пич, сега ще ти затворя телефона. След като го направя, искам да изтриеш всичките ми контакти. Съветвам те и да не ми звъниш повече, че току виж, те приема на сериозно и реша да се разходя до квартирата ти, отговарям възможно най възпитано.

…Минаха около две седмици. Днес хазяинът му се обади да ме информира, че нашият си заминал без да си плати водата и тока… Т. е имам да давам 80 евра за ток и 12 евра за вода…

Снимки: Михаил Нейчев



Полезна ли ви беше тази статия?

Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.

ПОДКРЕПЕТЕ НИ

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашия коментар!
Моля въведете вашето име тук