Голяма е земята, но дом за нас никъде няма. Каквото и да правим, нито постоянен покрив, нито работа намираме. Така с две изречения описват съдбата си Киро и Лиляна от Димитровград. Те са заедно от 5 – 6 години. Събрали неволите и съдбите си заради изстраданото желание поне малко топлина да си дадат един – друг. Запознали се на старата автогара, ползвана тогава за подслон.
Сегашното им „жилище” е дупка в изоставена сграда, делена и с други бездомници. Нанесли се преди около месец. Единственото удобство, освен покривът и четирите стени, е тоалетна без вода. Ток, разбира се, липсва. Палят остатъци от свещи. Завивки намерили в кофите за боклук. В свърталището компанията влиза през прозорец, за който купили катинар. Да не го видят окупирано някоя нощ…
Това е животът ни. Зимата как ще я караме, не знам… Мизерия, глад, студ, оплаква се Киро, който, въпреки вида си, говори изразно и впечатлително.
Цялото му име е Кирил Димитров Недев. Но би могъл да се казва както му хареса, защото лични документи няма. По думите му, на 36 години е и 30 от тях скита по улиците. Живял преди с майка си в квартал „Мариино“. Един ден тя го изгонила. Оттогава – до сега нито се е интересувала от мен, нито съм я виждал. Баща си познавах, но той почина преди много време. При него също не можех да остана. Биеше ме и ме изхвърляше като парцал.
[pullquote_right]НА 6 Г. МАЙКА МЕ ИЗГОНИ, ТАТКО МЕ ХВЪРЛЯШЕ КАТО ПАРЦАЛ[/pullquote_right]
Зная си роднините, но те не ме приемат. Пак ще срещаме Новата година край кофите за боклук. А някога съм я карал при мои братовчеди. Разкош…, размечтава се бездомникът. Приятелката му Лиляна има сходна съдба. Но, за разлика от Кирчо, е срамежлива. Не споделя много. Била от старозагорско село. Имала и родители, които не я искат. Не щат и другаря й в живота, че нямало надежда в него.
От около месец Лиляна работи в пункт за дърва и въглища. Получава, по думите й, 15 лв. на ден. Киро е безработен. Записал се по някое време в Бюрото по труда, но понеже не слагал параф редовно, наказали да не ползва услугите им за две години. Оплаква се, че навсякъде му искат документ, за да почне работа, но той няма. Внесъл състрадателен човек необходимата сума по банков път, преди години, обаче паспорт пак не му дали. Трябвало да плати още, а откъде да ги вземе!? Ядосал се и скъсал бележката. С нея – и надеждата за лична карта. Училищната биография на бездомника стига до 4 клас. В бившето Помощно училище в димитровградския квартал „Вулкан“. Трудова няма. От години го викат само да чисти обори, мазета, тавани, да пренася дърва и въглища. Такъв късмет обаче все по рядко го спохождал. Хората събират храна за прасетата си по кофите, ние – за себе си. И не стига, жали съдбата си Кирил.
[pullquote_left]НЯМА ЗНАЧЕНИЕ КОЙ ПРАВИ ЕДНО ДЕТЕ. ВАЖНО Е КОЙ ГО ГЛЕДА[/pullquote_left]
Лиляна ражда дете от друг човек в момента на запознанството си с Киро. Двамата започват да го гледат, купуват му памперси, храна… Но социалните отнемат детето и го пращат в приемно семейство. Киро заявява, че за него няма значение кой е направил детето, а кой ще го гледа. Между другото, той също има деца – направил, по думите му 8 на различни майки.
Всяко от тях в момента е от 3 до 8 години. Първата ми жена беше от „Мариино”, следващата – от Хасково, следващата – от Смолян… Запознавах се с тях на гарата, случайно. Децата живеят с майките си. Искам да ги видя, но в това положение – няма как. Дете от Лиляна също искам да имам, обаче й направиха операция и е невъзможно. Социалните я заведоха да я оперират в Стара Загора, връща лентата обичливият бездомник.
Денят на бездомните е дълъг. Като съмне – тръгват по града. Събират от кофите изхвърлена храна и каквото „ценно” намерят. Прибират хартии и кашони, но само при крайна нужда, че не давали много пари за тях. Блазнят ги най-вече железата и тенекиите, които предават на пунктове. И така, докато се стъмни. После се прибират и заспиват.
[pullquote_right]ЧАСОВНИКЪТ Е ИЗЛИШЕН, ЦЕНЕН Е ФАСЪТ[/pullquote_right]
Времето за тях няма особено значение. Кирчо, например, се хвали, че намерил часовник. Работи, доволен е той, без да му прави впечатление, че изобщо не е верен. По-скоро съзнанието му в момента, е насочено към свиване на цигара в касова бележка. С тютюн от фасове, разбира се.
Караме кучешки живот. Живял съм по улици, автогари, паркове и къде ли още не. Ако някой има милостива душичка – да помогне на такива хора като нас. Ние искаме нормален живот. Да почнем работа, да ядем, да пием, да си имаме ток и вода, да се къпем като хората. Акълът ми не го побира как може да стане това нещо. Надежда отникъде няма, вайка се „домакинът”.
Социалните не ни обръщат внимание. Имах сериозен проблем с тях, защото нямах лична карта. С много зор, след поредица оплаквания, ми изкараха такава. Викат – социалните, щели да ни закарат еди – къде си за три месеца чак през 2015 г. Бяхме по-миналата година временно в Монтана, после в Пазарджик, сега май ще бъдем в Стара Загора. Известно време изкарахме в общежитието на ул. „Вапцаров“ 15 в Димитровград, но ни изгониха оттам, продължава разказа Кирил.
В очите и гласа му обаче не се чете съжаление от начина на живот. Явно, различен дори не може да си представи. Не са ли мислили да пробват късмета си в друг град? Нямали никакво намерение. Макар влакът или автобусът да са съвсем близо до сегашната им „квартира“. Искали си Димитровград. Свикнали с хората тук, даващи по някоя стотинка или парче храна всеки Божи ден. Добри били…
Полезна ли ви беше тази статия?
Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.
ПОДКРЕПЕТЕ НИ
