Арт терапия с поетесата и психолог Диляна Христова

Диляна Христова

Словото е път, по който вървим, за да достигнем до Другия. Любовта е стремеж да бъдем заедно

Диляна Христова е родена през 1983 г. в Димитровград. Завършила е „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“, след това магистратура „Приложна психология“ в същия университет. Пише поезия от ранна детска възраст. Нейни стихове са публикувани в различни сборници, както и в местния и националния печат. Автор е на новелата „Ехо от лудницата“, издадена през 2008 г., на която отказва да даде гласност. През 2014 г. излиза дебютната й стихосбирка „Прозоречната дама“, финансирана изцяло от Община Димитровград. Носител е на различни литературни награди, сред които специална награда на КДК в Националния литературен конкурс „Есенни Шурци“, трето място в Национален конкурс за поезия  „В полите на Витоша“, второ място в национален конкурс за есе/разказ за приноса на приемната грижа „Аз водя, ти водиш“, първо място в Националния конкурс „Гениалният поет Яворов – наша национална гордост“ и др. Към момента работи като социален работник в отдел „Закрила на детето“ при Дирекция „Социално подпомагане“ –  Димитровград.

  • Диляна, занимаваш ли се с творчески проекти и подготвяш ли изненади за читателите си?
  • От доста време насам съм превърнала писането в един много „себичен акт“, тоест аз пиша единствено когато имам емоционалната потребност от това и го правя с цел да облека емоциите в думи, да им дам живот извън себе си. Така тези емоции, особено отрицателните, ме освобождават от присъствието си и се чувствам по-добре. Своеобразна арт терапия с думи. Ако ме питате дали имам намерение да издавам книга с поезия или проза, отговорът е не. Поне засега. В дългосрочен план мечтая да пиша разкази, които са свързани с теми от работното ми ежедневие, там много често се разгръщат едни готови сюжети. Тъжни, разтърсващи, сурови, но напълно реални и отдалечени от битието на средностатистическия българин.

Прозата изисква повече време. Поезията просто се лее. Стиховете ми са за приятели

  • Как съчетаваш писането на поезия или проза с другите ангажименти в ежедневието?
  • Именно заради обичайните делнични ангажименти, не мога да се посветя на прозата. А ме дърпа и натам. Прозата, освен достатъчно социален опит и познания за света и хората, изисква и повече време. Докато с поезията е лесно – винаги и по всяко време, тя просто се лее!
  • Кога обичаш най-много да твориш и какво те вдъхновява?
  • Обичам да пиша, когато съм сама. А ако навън се свечерява, е идеалното ми време за поезия. Тишината ми помага да чувам по-ясно вътрешните си гласове, образно казано. Иначе всичко може да ме вдъхнови – от любовта до пукнатата плочка в банята! В тази връзка искам да уточня, че пиша в две крайности – или много лирично, или със сарказъм и ирония. Стиховете, плод на ироничното ми отношение към света, са само за приятели, тъй като не са подходящи за благовъзпитани хора.

Без душа няма личност. Мечтая хората на изкуството да са по-единни

  • Към момента са забранени различни събития, включително в сферата на културата, но да погледнем напред. Според теб, как ще се променят те за в бъдеще и каква промяна искаш да видиш?
  • Докато в Димитровград съществуват хора, изкушени от изкуството във всички негови проявления, ще има и събития, свързани с културата и изкуството. Творците имат нужда да общуват, да обменят идеи, да бъдат сред съмишленици, да се чувстват оценени заради дарбата си, която ги отличава от останалите хора. Ако си представим нашия град като един човек, то културата е душата му. Без душа ти не си личност, а един биологичен вид. Аз не бих могла да кажа как ще се променят нещата в тази сфера, тъй като избягвам обществени събития и не познавам проблемите в сферата на културата издълбоко. Ако трябва да кажа каква промяна бих искала лично аз, ще споделя – мечтая хората на изкуството и хората, които работят в сферата на изкуството и културата, да бъдат по-единни и да не забравят, че всички служат в името на една цел – да пазят душата на Димитровград!
  • А на теб как ти влияе извънредното положение и ограничителните мерки и в професионален, и в творчески, и в житейски план?
  • О, бих казала прекрасно, що се касае до социалната изолация, тъй като аз съм интровертна личност! У дома се чувствам добре, прекарвам повече време със семейството си, отдавам се на занимания, които ми доставят удоволствие – четене, писане, филми, готвене. Работата ми е свързана с непрекъснато общуване с хора, хора с тежки съдби и сериозни житейски проблеми и това общуване понякога наистина уморява. Ние не сме спрели да работим, но определено се усеща пустош откъм негативни преживявания, свързани с директната работа. В началото на извънредното положение бях малко притеснена, което е нормално, тъй като неизвестността плаши. Но сякаш претръпнах. В крайна сметка човек трябва да умее да се адаптира и да се приспособява към ситуациите, които не може да промени. В противен случай възникват неудовлетвореност, вътрешни конфликти и други, по-сериозни неща.

Трябва да извличаме позитиви от всичко и да изглаждаме пукнатините

  • Какво ще препоръчаш на хората за справяне в условията на социална изолация?
  • Според мен, трябва да спрем да приемаме тази социална изолация като наказание, като принуда и натиск върху нас. Човек трябва да умее да извлича позитивите от всичко. Както казах вече, ако не можем да променим нещо, а се бунтуваме, вредата е на наш гръб. Всеки сам за себе си може да намери начин за справяне с това положение. Мен ме крепи мисълта, че е временно явление, период, който има начало, ще има и край.
  • Какви дейности и занимания са подходящи в семейна среда, в която на мнозина им се налага много повече да общуват отпреди?
  • Всички дейности и занимания, които предполагат заедност, смях и веселие са подходящи. Работа, училище, различни приоритети и желания, умора, ежедневен стрес – ето това до голяма степен ни отдалечава. Сега нямаме избор, освен да се постараем и да изгладим пукнатините. Наскоро прочетох в мрежата, че тази социална изолация ще бъде предпоставка за много раздели и разводи. Което ме огорчава. Защото смятам, че именно истинските взаимоотношения ще оцелеят след всичко това. Защо трябва да си омръзваме, не е ли любовта стремеж да бъдем заедно?
  • През април и май се отбелязват годишнини от смъртта и рождението на Пеньо Пенев. Смяташ ли, че Поета с ватенката, както е известен, е актуален и ще бъде актуален през 21 век?
  • Страх ме е да не потъна в клишета. Само ще кажа, че има поети, чието творчество е извън рамките на времето и те винаги звучат актуално. Пеньо Пенев е един от тях.
  • Наближава и Денят на буквите – 24 май. Какво е за теб словото и отстъпва ли то на други неща в наши дни?
  • За мен словото е път, по който вървим, за да достигнем до Другия. Пристанище за мисли и усещания. Изкачване. Пресъздаване. Памет. История и бъдеще. Ако бяхте ми задали въпроса дали словото отстъпва на други неща в наши дни преди десет години, щях идеалистично да браня тезата, че словото е всичко и то е непобедимо. За съжаление, работата ми ме срещна с един определен вид хора, чиято ценностна система се свежда само до постигане на материално и физическо благополучие. Тази група от индивиди не счита за нужно да образова децата си, отказва да усъвършенства говоренето на езика на родината, в която живее, какво да говорим за личностно усъвършенстване и развитие?! Но тук навлизаме в едни дълбоки и мътни води и ми става болно. Много болно.

Важното в изкуството е да предизвиква усещания

  • Имаш ли си свои критерии, с които да разпознаваш истинското от пошлото изкуство и кича?
  • О, този въпрос определено ме затруднява! Опитвам се да бъда широко скроен човек и да вярвам, че всеки подтик към творческа дейност следва да бъде поощрен, уважен и оценен. От друга страна обаче, ако всяко произведение на изкуството бъде определено като такова, къде отива майсторството и същинският талант, как ще различим дарбата от насилствения порив, възникнал с цел създаване на някакъв продукт? Ето, аз доскоро трудно приемах т. нар. „бял стих“, защото смятах, че всеки човек, който е с една идея по-грамотен и по-сензитивен от другите, би могъл да напише нещо такова. Вече не мисля така, разбира се, защото се убедих, че извън класическото внушение, също може да има поезия. Възприемането на изкуството е строго индивидуално, зависи от много неща. Според мен най-важното в изкуството е умението му да предизвика някакви усещания в самия теб.
  • Ще споделиш ли рецептата ти за арт терапия?
  • Предполагам, от мен се очаква да говоря за терапията с думи.  Но това е процес, който не мога да планирам, той е спонтанен, идва от самосебе си.  Всъщност аз се терапевтирам съзнателно и най-пълноценно, докато рисувам. Нека никой не си мисли, че аз мога да рисувам. Напротив, не мога! Но ми доставя нестихващо удоволствие! Обичам миризмата на бои, на разредител, обичам да нарушавам белотата на платната, да ме боли гърбът от неправилния стоеж… Самият процес на сътворение е същността на моето удоволствие. Човек трябва непрекъснато да се стреми да създава, а не да руши.



Полезна ли ви беше тази статия?

Благодарни ще сме, ако подкрепите, според възможностите си електронен вестник izvestnik.info. Вашата помощ ще позволи на изданието да остане все така независимо, обективно, честно и почтено към читателите си.

ПОДКРЕПЕТЕ НИ

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашия коментар!
Моля въведете вашето име тук